Лили казала, че си е заслужила званието полковник – смееха се мои приятели.

При такъв министър може и да е права. Но тогава той посмъртно би трябвало да произведе Емил Димитров в звание генералисимус – но не го направи, понеже Емил нямаше как да пее на предизборното му пъчене в Сливен.

…

Някои ходеха край смъртното легло на Емил, само за да се уверят, че си отива и вече няма да има с кого да делят „славата”.

…

Никога няма да забравя един епизод от 25 годишния юбилей на „Всяка неделя”. Бях пратил възможно най-хубавата лимузина за Емил. Слязох да го посрещна на входа. Двама души с мъка го извадиха от колата. Държаха го здраво, докато той ситнеше с видими усилия.

Смъртта вече беше край него.

И изведнъж той забеляза камерите. За миг лицето му претърпя неизразимо с думи превъплъщение. Маската на страданието изчезна, заменена от погледа на Краля на естрадата. Защото той знаеше, че хората го обичат и не воюваше с тях.

Сетне влязохме в НДК и всичко се разпадна.

…
 

 

 

…

Никога не сме били близки, нямал съм и претенцията, че съм проявявал някакво специално отношение към него.

Затова се учудих от думите му пред Антон Стефанов / „77 свидетелства. Легендата и нейните герои“/ - ето ги:

„Благодарен съм на „Всяка неделя“, защото Кеворкян ме покани в един период, в който имах проблеми с изяви, записи. Не ме пускаха по радиото и телевизията. Изведнъж той ме блъсна и ме издигна нагоре“.

…

Предлагам ви две свидетелства за Емил.

Първото е едно напълно забравено интервю с него – от 22 април 1990 година, взето е в навечерието на неговия юбилей.

Другото е разказ на Грета Ганчева от 3 април 2005 година.