Тук ви предлагам интервю със сестрата на предадения и убит поет Атанас Манчев – около което Недялко създаде цяла антична драма и заради което е написал донос срещу мен направо в Секретариата на ЦК на БКП.
Недялко – и в книгата си „От себе си не си отивай“ и в доноса си – ни внушава, че в интервюто имаме работа с някаква озлобена жена, обсебена от идеята на всяка цена да разобличи предателя на брат си – поета Атанас Манчев.
Обаче вместо чудовището, представено ни от Недялко, вие ще видите една лъчезарна, одухотворена жена, от която извира само едно: любов към убития й брат. Никаква омраза, никакво желание за мъст, нищо от онова, което е описано от Недялко.
Въпросът ми за предателят на Манчев е зададен съвсем между другото. Очевидно е, че не искам отново да наскърбя жената.
Отговорът й също е бърз и незлоблив - трае всичко на всичко 5 секунди, от които Недялко прави десетки страници, изпълнени със злодейства, коварства и главно - негови страдания.
По-долу прилагам коментара си от полемиката с Н.
…
КАК НЕДЯЛКО МЕ НАКЛЕПА В ЦК НА БКП
Много хора, сериозни и препатили, ме посъветваха да не се занимавам повече с недялковци.
Казах им, че знам фразата на Патерсън: „Не се бори с прасе, ще се окаляте - но на прасето това ще му хареса“.
„Точно така е, значи си наясно“ – рекоха приятелите ми.
Съгласих се.
Но продължавам.
Обещах днес да ви разкажа за един истински донос на Недялко Йорданов срещу мен – отправен до шефа на телевизията, но и до Секретариата на ЦК на БКП, възможно най-високата камбанария по онова време.
Точното място, където галеник на номенклатурата като Недялко може да отпрати доноса.
Това се случва на 26 май 1988 година.
Праща доноса си направо в Секретариата на ЦК!
И през ум не му минава да поиска думата във „Всяка неделя“, за да изложи гледната си точка – нищо, че там с пълна сила вървят рубрики като „Искам думата“, „Право на отговор“ и „Полемика“.
Недялко не си губи времето с такива лигавения, на него му е нужна партийната балтия да се стовари върху „Всяка неделя“.
По-късно, през 1996 година, същият Недялко казва за анкетната книга на Антон Стефанов „Легендата „Всяка неделя“ и нейните герои. 77 свидетелства“ следното:
„За мен „Всяка неделя“ бе една необходима трибуна, а за българина − част от битието му.Тя бе може би единствената възможност да заговорим публично на целия народ, а народът да ни опознае по-отблизо…Бих оприличил програмата на вентилатор, който раздвижва застоялия въздух в стаята…“
А през 2006 година, в книгата си „От себе си не си отивай“ казва:
„В крайна сметка Кеворк е един изключителен журналист и по-нататък през годините го доказа по най-категоричен начин. И неведнъж ме канеше в неговото на два пъти възстановявано предаване. И дори ме защити /според мен искрено/ от наглостта на един вулгарен млад негов колега, когото нямам намерение да увековечавам“.
Е, да, Недялко е натоварен от Небето да увековечава, това е ясно.
Аз пък съм „изключителен“, а пък „Всяка неделя“ е „единствената възможност да се заговори публично на целия народ“.
Това обаче не пречи на Недялко да ме наклепа направо в Секретариата на ЦК на БКП – вместо да се възползва от трибуната, която раздвижва застоялия въздух.
Да поясня пътьом, кой е колегата, когото Недялко не иска да „увековечи“.
Това е Мартин Карбовски, с когото работехме във „Всяка неделя“ между 2002 и 2005 година и с когото донейде си развалих отношенията, понеже в един лют спор в ефир защитих Недялко. Той се държа предизвикателно с Мартин, наричаше го „Търговски“, а пък Мартин му викаше „Недодялков“. Ако не се бях намесил, при това доста остро, Мартин щеше да го смачка, такава нетърпимост имаше между тях. Вероятно тя се дължеше и на едно кратко стихотворение от малката книжка-проект на Карбовски, озаглавена „Протест срещу квазиреволюционната геронтомодерната менструална ендекарска поезия“.
А въпросното стихотворение беше:
„Недялко яде лайна в НДК.
Там той и стихове чете.
Не мога да повярвам -
такава немарливост:
дори устата си не мие,
след като стихове е чел“.
Тогава, през 2004 година то ми прозвуча доста вулгарно, и затова защитих Недялко.
Сега обаче не бих го сторил – особено след мръснишката полемика, в която ме въвлече.
Но да се върнем в 1988 година, когато Недялко вдъхновено ме клепа пред Секретариата на ЦК.
За разлика от него, аз няма да си измислям или натъкмявам удобни документи – а направо ви насочвам към собствената му книга „От себе си не си отивай“, към главата „Аферата „Богомил Райнов“ / стр. 420 – 461/.
Както се полага на човек, който увековечава, а пък и пиеси пише, Недялко е създал цяла антична драма около един простичък факт: едно мое интервю със сестрата на поета-партизанин Атанас Манчев.
През 2006 година, когато излиза книгата му - цели 18 години след интервюто, Недялко храбро се нахвърля върху един знаменит писател, какъвто беше покойният Богомил Райнов – нали все трябва да се прави на герой. Разказва многословно, как в началото на 1988 година, когато руската перестройка вече беше в кулминацията си, написал статия срещу разтърсващото изповедно стихотворение на Богомил „Пантеон“. Не му я пуснали статията, и от този постен факт Недялко прави цяла драматургия. И навързва в нея и интервюто ми със сестрата на убития Атанас Манчев, която до последно била убедена кой е неговият предател.
Останалите подробности са отегчителни, не ми се губи време с тях: направил някакъв шарж за мен в една своя постановка, аз пък съм се ядосал, и за да му върна услугата съм тръгнал към Бургас, за да търся предателя на Манчев и пр., и пр. – да ви ги разказва Недялко, ако не са му омръзнали и на него самия усукванията му.
Отидох в Бургас и направих интервю за поета Манчев, толкова. Да, интересувах се, между другото, и от причините за гибелта му.
Защо ми е било нужно да го правя, защо съм го направил, след като нямало кръгла годишнина от убийството – това пита Недялко, който минава за човек с будна гражданска съвест.
Значи, според него, истината за предателството не може да се търси на 44-та годишнина от смъртта на поета, представяте ли?
Значи, пак според Недялко, не бива да чуем и мнението на сестрата на предадения Манчев – Недялко можем да го чуваме от сутрин до вечер, обаче сестрата на погубения Манчев – не!
И сяда наш Недялко да пише доноса си за мен до Секретариата на ЦК.
Годината е 1988-а, облаците над „Всяка неделя“ се сгъстяваха все повече. По поръчка на партийните власти вече беше минало обсъждането в Съюза на журналистите, целта на което беше да ударят балтията на предаването. За чест на участниците в обсъждането, някои от които все още са живи и здрави, те не се подадоха на указанията и защитиха „Всяка неделя“.
В комунистическия орган „Работническо дело“ излезе критична статия на Владо Каракашев.
Малко по-рано секретарят по пропагандата на ЦК на БКП също се обади на едно партийно съвещание, като попита докога ще продължава излъчването на предаването.
Живков се беше разсърдил много за московските ми трасета, в които участваше елита на съветската промяна, главно хора от кръга на Виталий Коротич, които Живков наричал „огонките“, и т.н.
А един Недялко, точно в този момент, клепа програмата направо в ЦК – понеже съм си позволил да правя интервю за предадения Манчев. Това е същественото – останалото са драматургични пискюли.
Между другото, любопитно ми е, дали е истина твърдението на осведомени хора, че по онова време от ЦК са били замислили да се напише пиеса за Живков и неговият Априлски пленум – като това се възложи на известния съветски драматург Михаил Шатров и негов български колега. Кой е бил българският драматург? Чувал ли е Недялко за тази история? Аз я знам от самия Шатров, но да проверя все пак.
И тъй, отивам в Бургас, намирам сестрата на Атанас Манчев – и между другото задавам въпрос за убийството му.
А Недялко праща донос в ЦК: не иска думата във „Всяка неделя“, не написва нещо в бургаския вестник, и пр. Той настоява – цитирам - „Да се потърси най-строга отговорност от Кеворкян“!
Ега ти позицията, ега ти храбростта!
През същата тази година натиска над „Всяка неделя“ наистина беше сериозен – по някое време хвърлиха в атаката и „Септемврийско дело“, органът на окръжния комитет на БКП в Михайловград, както и тамошни антифашисти, и писаха доста дивотии по мой адрес.
И какво направих аз, клетникът – за разлика от храбреца Недялко?
Ами направо дадох под съд главния редактор на партийния орган „Септемврийско дело“ - това се случваше за първи път в комунистическа България.
На първото заседание, пред съдебната палата в Михайловград беше пълно с хора /известният журналист Любен Генов и адвокатът Школагерски бяха с мен, живи и здрави са, и могат да разкажат за това/; хората бяха приповдигнати, усещаха, че става нещо. Председателят на съдебния състав /Вера Николова/ принуди главният редактор да се яви лично и даде ход на делото.
Още същият ден „Свободна Европа“ съобщи за моето безпрецедентно нахалство. Според радиото, „властите искали заседанието да се проведе при закрити врата, но събралите се повече от 200 граждани не допуснали това и се настанили в залата“. И още: „Публиката направо се смя на твърденията на главния редактор на вестника, че бил написал статията си, защото граждани по телефона му се обаждали и се възмущавали от телевизионните интервюта на Кеворкян“. Възмущавали се – и те като Недялко.
Тогава аз нямах друг изход, освен да потърся съда – нямах въображението на Недялко да пиша направо в Секретариата на ЦК.
Делото го преобразуваха от частен в общ характер и го изпратиха на Районната прокуратура – Михайловград за провеждане на предварително производство; сетне спряха „Всяка неделя“, а сетне дойде 10 ноември 1989 година – и Недялко пак стана герой, до такава степен, че го принудиха да напусне Бургас.
Ще пусна по-нататък в ефир и декларацията му срещу БКП веднага след 10 ноември – срещу същата БКП, където ме клепаше преди година. Ще пусна и подписката на част от гражданството в Бургас срещу него.
Не бях съвсем наясно, кой е крив – и кой прав, когато го прогониха, но вратата на „Всяка неделя“ беше винаги отворена за Недялко. Шефът на телевизията Любомир Павлов вече ми беше казал за доноса му срещу мен, но Недялко винаги получаваше време в предаването ми - въпреки че с доноса си се беше опитал да провокира подъл удар срещу „Всяка неделя“.
Не успя, и дори в книгата си съжалява, че не му обърнали внимание.
Нямаше да му угодят и за това – ония от ЦК не бяха чак такива главанаци, че да си развалят отношенията с активните борци в Бургас заради кефа на Недялко. А и нали бяхме вече във времената на „гласност“ – и не вървеше да попречат да се говори за един важен епизод от антифашистката борба – убийството на Атанас Манчев.
Никога досега не му казах и една дума за неговата подлост. Както съм повтарял много пъти – нямам навика да се бъркам в комунистическите им разправии. Но пък свинщина като убийството на един поет-партизанин е нещо по-различно.
Ще си направя труда да издиря интервюто си със сестрата на предадения Манчев – ще го пусна в БЛИЦ, и вие сами ще прецените, каква е неговата стойност.
Ако имах една десета от отмъстителността на Недялко, през 1988 година щях да отида до край в онова интервю. Питах сестрата на Манчев, знаят ли кой е предателят му; тя отговори – „Да“ и това беше финалът на интервюто.
Доста активни борци от Бургас след това ми бяха бесни – но аз не мога иначе. Пък и ми стана жал за Недялко.
Сега, вече 26 години по-късно, той и това не може да разбере.
Дори в доноса си до Секретариата пише неща, които са направо недопустими за човек, който претендира за някакъв морал, цитирам от собствената му книга:
„Ако интервюто със сестрата на Атанас Манчев, водено лично от Кеворкян, беше излъчено на живо, все още той би могъл да се ОПРАВДАЕ… Но това е видеозапис и Кеворкян е имал достатъчно време да го ОГЛЕДА, СЪГЛАСУВА, ПРОВЕРИ И ЕВЕНТУАЛНО СЪКРАТИ…“
Ега ти гражданската доблест – трябвало да СЪГЛАСУВАМ?
С кого, бре – с комунистическият ЦК ли, където си пратил доноса си?
Другарят Недялко и досега не може да схване, че във „Всяка неделя“ не си играех игрички, като тия в българския театър.
Не го казвам аз – 77 най-знаменити български личности са го казали в една книга, която синчето ти преиздаде. И ти си там. Няма да ти простя фалшификациите, всичко друго мога, но това – не. Ти вярваш на комунистическия ЦК, когато – вероятно справедливо – амнистира баща ти. Но за всичко друго комунизмът за теб е позорен. Вярваш на ЦК и когато трябва да наклепаш Кеворкян. Така се прави обаче История за лично ползване.
И още нещо.
Читателят на споменатата ти книга ще бъде изненадан да разбере, колко добре си запознат с ченгесарските похвати.
Сега ще припомня само една подробност: в книгата пишеш, че си имал чувството, че подслушват телефона ти. Затова и ти си записвал телефонните си разговори с едно касетофонче. Измежду приятелите ти от ДС, за които съобщаваш, не се ли намери някой да ти каже да не напишеш тази глупост?
Значи така: говориш, примерно, с Левчев и записваш разговора!
Та ти си бил една малка политическа полиция, бе, човече!
Отгоре на всичко, по някое време си започнал да криеш касетите със записите, понеже един-два пъти ченгетата влизали в дома ти и изчезнали някои касети. И какво е имало на тях? Какво са научили ченгетата за наивниците, които са разговаряли с теб по телефона?
Ей, Недялко – както би се изразил Карбовски –много лайна ни караш да изядем покрай теб.
ОЩЕ ПО ТЕМАТА