Това интервю е излъчено в рубриката „Гореща линия“ на програма „Всяка неделя“ на 29 юни 2003 година.
Текста, който следва, е от книгата ми „Кеворк проговаря. Необичайни срещи“ /2008 година/.
…
„Малко се изложих с трите любими предмета – казва Желев, има предвид интервюто си в „Гореща линия” на „Всяка неделя. – Посочих все одушевени предмети.”
„Какво стана с кучето ти Стоичков?” – питам. То е едно от трите любими предмета, посочени от Желев.
„Оставих го в резиденцията – отговаря той. – Там винаги има много хора, прислуга, кучето ги познава.”
Не личи много да държи на Стоичков. Най-малкото не проявява типичното, донейде истерично отношение на повечето хора към домашните скотове.
Разговаряме на 7 февруари 1997-а. Желев ме е поканил на обяд. „Този път аз черпя” – казва. Пак, както винаги, сме в ресторанта на Иван Евлогиев.
Закъснявам с десетина минути. Той е седнал с охраната си. „Нашата маса е заета” – казва, и се настаняваме на възможно най-неудобната маса в иначе напълно празния салон. Този човек е лишен от всякакъв усет към удобствата.
Благодари отново за интервюто. Обадили му се от цялата страна.
„Кажи ми какво мислиш за ситуацията? – директно почва той.
Стачките тъкмо са завършили, Н.Добрев е върнал мандата на БСП, президентът Стоянов умува върху служебния кабинет.
„Теб очевидно те интересуват изборите и дали ще влезеш в парламента – казвам. – Тогава защо не се спазари с БСП, докато бавеше мандата им?”
Имам предвид 4- процентната бариера, предвидена за влизане в парламента, която очевидно ще се окаже непреодолимо препятствие пред него.
„Как бих могъл да го направя?” – сепва се той. Или е напълно недосетлив, или е непригоден за подобни пазарлъци. По-скоро е второто. Във всеки случай, не е добър актьор, за да прикрие истинските си намерения.
„Ще те помоля да помогнеш на партията ми – казва Желев. – Проф. Фотев е много свестен човек, проф. Гълъбов – също…”
***
Става дума за пресгрупа „168 часа”, смята ги за хххххххх. Поканил германците – новите собственици, но час и половина държал Петьо Блъсков отвън, не пожелал да го приеме. Казал на германците, че всъщност вестниците им работят за БСП, че го озадачава нелоялната конкуренция, която налагат. Немците не отговорили нищо конкретно.
Сеща се за една история с Блъсков. Случило се по време на посещението на испанския крал Хуан Карлос. То било отлагано два пъти, и на третия съвпаднало с националния празник на 24 май, затова поканил краля на приема в Бояна. /”Където никога не пожела да дойдеш!” – вметва Желев./
Започнал на представя на Хуан Карлос някои от присъстващите. По едно време им се изпречил Блъсков и Желев казал на краля няколко любезни думи за пресгрупата.
А Блъсков, гледайки през краля, казал: „Май че съм чувал нещо за вас…”
„Голям конфуз – казва Желев. – Едвам замазах нещата.”
***
Питам го кой е измислил дивотията с предварителните избори за кандидата на обединената опозиция. Не отговаря нищо конкретно.
„Предварителните избори бяха фалшифицирани – казва. – По данни на службите най-малко 250 хиляди комунисти са гласували за Петър Стоянов…Е – допълва – вместо да се превърна в президента – обединител, обединих срещу себе си и СДС, и БСП.”
„Трябва да направиш всичко възможно, за да се интегрираш с обединената опозиция – казвам. – Търси Мозер, Доган, Савов, не се знае какви конфигурации ще се получат в бъдеще.”
„Мозер трябва да ми е абсолютно задължена – отговаря Желев. – Те й бяха отрязали главата, аз я взех от земята и й я залепих отново.”
Но идеята за интеграцията не му допада особено. тя плаши всички, не само него.
Повечето от останалите идват от нищото – и вместо да търсят опора в обединението, си играят на вълци-единаци. Смешна работа.
***
Срещнали се случайно в „Дева Хелиос”, където сме в момента, с Жорж Ганчев.
„И представи си – казва Желев, - дойде при мен и ме поздрави!” Направо бил изумен.
„И какво?” – питам.
„Ами, казах му да види, че не нося обувки № 37, а №43!” – и се смее.
И подобни неща ли го занимават?
***
Става дума за портрета му в „168 часа”, имаше въпрос за него и в „Гореща линия”.
„Не трябваше да се занимаваш с автора” – казвам.
„А, защо? – пита той. – Нека се знае!” /В интервюто става дума за твърдението на Юри Асланов, че „малко корумпирания политик е за предпочитане пред идеалиста”/
„Какво значи „малко корумпиран? – пита се Желев. – Или е, или не е…”
И плаща сметката – малко над 5хиляди лева. Ако съдя по предишния ни обяд, трябва да е поне четири пъти повече.
***
По-рано, когато става дума за Петър Стоянов – на Желев му се говори на тази тема, усеща се, че е уязвен – разказва нещо, което научил от Недялко Йорданов за премиерата на „Пир по време на демокрация” на Стефан Цанев в театър „София”.
„Беше ме поканил и мен, но нещо бях зает – казва Желев. – И представи си, след края на представлението, когато поднесли кошница цветя от президента Стоянов и съпругата му, цялата зала се изправила на крака, обърнали се към ложата и започнали да ръкопляскат! Като при Живков! Само Недялко, Йордан Радичков и още двама – трима не станали!”
Като при Живков!
Не го питам, дали на него му се е случвало подобно нещо, не му е приятно.
***
Желев издаде една - две книги със свои интервюта, но в нито една от тях не включи разговорът , който направихме на 9 ноември 1990 година в неговия кабинет в президентството. Не мога да си обясня причината. То е твърде интересно, за да бъде пренебрегвано. Но не е виждано от 18 години.
Когато му занесох снимките на Атанас Кънчев, с които да илюстрираме интервюто – то излезе във втория брой на списание „Всяка неделя” – Желев ги разгледа бавно, една по една, помълча и рече: „Става ясно от какво е произлязъл човекът, нали?”
И се засмя.
/фрагменти от интервюто/
- Кой даде навремето отрицателната рецензия за „Фашизмът” във „Философска мисъл”? Беше на Митрю Янков, нали?
Желев: Да.
- Тя излезе ли веднага след изземването на книгата?
Желев: Не, не излезе. Четири варианта ги гласиха. Излезе накрая един вариант, който беше всъщност написан в отделите на ЦК. На Митрю Янков статията беше вълшебна, защото той като сталинист беше дешифрирал напълно текста – „А при нашия Комсомол не е ли така? Излиза, че нашият Комсомол е Хитлерюгенд” – в тоя стил…Тогава обаче либералът Добрин Спасов, допускам, че не е било преднамерено, но е много вероятно и обратното да е било, не я пусна. Той беше главен редактор на „Философска мисъл”, не му харесваше в неговото списание да излезе подобна статия. Но в края на краищата излезе там.
- Но мина известно време, така ли?
Желев: Доста време… Либералите от БКП искаха критика, но по-интелектуална критика.
- Защо?
Желев: Те бяха дълбоко раздразнени от това, че текстът предизвика огромно любопитство у населението. Аз самият също бях изненадан…Откъде – накъде тоя сульо, дошъл от еди-къде си, и вече всички говорят за неговата книга, разправя се ЦК с нея, решения ще взема Политбюро!
- Решиха да не събуждат излишен интерес?
Желев: Възможно е и това. Аз така си го обяснявам. Друго обяснение просто нямам.
…
- А коя година ви атакува Тодор Павлов?
Желев: Това беше 1962 година – тогава започнаха първите атаки, още по повод на дисертацията ми. През 1962 година направих едно изказване – фактически доклад, 25 страници на машина, това беше след ХХІІ конгрес на КПСС. От ЦК дойде инструкция да се направи конференция – нали отгоре, от ЦК се командваше философията – „Обсъждане на грешките на Сталин от философията”. Това беше дошло от Москва явно и нашите папагали изпълняваха инструкцията. Бяхме много близки приятели с Асен Игнатов, още от Шумен. И аз му викам: „Асене, сега е моментът, когато трябва да се излезе и да се каже всичко, да се каже така, както го говорим. Докога ще си говорим на компанийки, на групички.” Асен казва: „Ти си прав, трябва да ги използваме тия неща.”
И седнах и с целия си хъс написах един текст, където Сталин беше съсечен на парчета. Но не това беше важното. В случая не ставаше дума за култа на личността на Сталин, на Червенков и пр. – това, все пак, е по-външната страна на нещата. Ставаше дума за системата, която произвежда тая идеология…Самата наука, марксизмът, философията изобщо, при нашите условия бе превърната в прислужница, куртизанка на политиката, на политическата конюнктура…И това беше една от съществените страни на сталинизма, на ленинизма. А тогава за Ленин да се спомене е все едно да стреляш срещу Дядо Господ! И те възприеха това като страшна бомба. Закри се конференцията, и партийната група в катедрата по философия направи две заседания, на които обсъжда аспиранта еди-кой си, направил неправилно изказване. И почна два дни пристъргване. Тогава бях на ръба на изключването. Но катедрата беше доброжелателно настроена към мене, а и беше период, когато уж се воюваше срещу сталинизма… – и изведнъж да започнат репресия срещу един, който излязъл по-крайно да говори, беше просто неудобно…
- Не сте ли били малко наивен в ония години?
Желев: Сигурно, сигурно. Най-малкото сега така не бих го направил – не че не бих имал смелостта, но много глупаво съм го направил тогава. Написано в пет екземпляра, изпратено в ЦК, да знаят…
- Аз смятам, че това е наивност на цялото поколение.
Желев: Така е. Идеологическа и политическа инфантилност. Ние все пак бяхме много забавени в нашето развитие. Аз съм започнал като сталинист…
***
Аз съм започнал като сталинист?!
Дали заради това признание по-късно интервюто е игнорирано?
***
/продължение/
Желев: През юношеските години, както и за много от моите приятели, Сталин е бил едва ли не божество. Докато дойдоха първите сблъсъци, страшните разочарования, покрусата…
- Добре, но тази обща наивност на поколението ви, после много скъпо бе платена…
Желев: Задавате много страшен въпрос, свързан с нашата национална психология. За съжаление, робското начало у нашия народ винаги е присъствало много по-силно, и лично за мен тая черта е била една от най-страшните. Аз съм плакал, например, когато два-три пъти ставаха студентски движения в Америка, в Европа, минават като вълни от страна в страна, няма граници – но като дойдат на Дунава, и спират. Тука нищо! Тука времето беше спряло! Нито една студентска демонстрация, нито един студентски бунт.
Единственият случай, при който студенти се разбунтуваха – но всичко това като камъче, паднало в блатото, потъва, блатото остава отново тихо – беше историята с Едуард Генов и още трима историци от първи курс, които се опълчват срещу влизането на нашите войски в Чехословакия.
- И дори не разбрахте тогава, така ли?
Желев: Не, аз тогава чух и попитах Генчев. А той – „Хлапещаци, опитахме да ги оправим.”
- Кой Генчев? Николай Генчев?
Желев: Кольо Генчев. И се скарахме тогава, много добре си спомням.Аз не се съмнявам, че много неща е смекчавал той тогава. Но като обществена реакция – точно като блато…
***
Веднъж край президентството срещнах проф. Генчев, отиваше при Желев.
„Като доносниците на султана сме” – рече леко смутен той.
***
/продължението/
- Кога писа Тодор Павлов срещу вас?
Желев: През 1965 година – на два пъти, в списание „Философска мисъл” и в „Септември”. Това бе по повод на първата статия, в която аз публикувах критика на Ленин, излезе в „Труд”. Опитах се във „Философска мисъл” – то бяха ревове, викове в редколегията: „Как може в България такова нещо? Нашата партия, която…”, т.н. Просто бях изгонен от редколегията. Разбрах, че това е свръхсталинистка държава,
защото тогава след Албания най-сталинистката държава в Европа беше България, това е истината…
- Обяснението?
Желев: Изостаналост и русофилство, което в случая обективно играе ролята на едно по-силно влияние на сталинизма, понеже той идва от Русия.
- Имали ли сте лични срещи с Тодор Павлов?
Желев: Да, две.
- След неговите статии или ?
Желев: Едната беше след неговата статия. Той беше вече член на Политбюро – през лятото беше изплувал отново, с Цола Драгойчева бяха изплували като съветски агенти. Аз още бях изгонен в провинцията, шест – седем години, при тъст ми, който беше кристално чист човек – комунист, основател на местната ремсова група и на партийната организация в селото на жена ми Грозден. ..направил голяма кооперация още през 1927 година, след поражението на Септемврийското въстание. Академик Косев е също от Грозден. Тогава са ги арестували и са ги били. И той схваща, че не може така – с тия партизански, нелегални истории. Трябва друго да се направи. Прави той една мощна кооперация, правят огромна изба, модерна за онова време, фабрика правят – това още преди Девети - и Грозден става едно от най-богатите села…
Вече в периода, когато аз бях там, той беше пенсионер. Вика: „Две деца имаш. Защо не отидеш да потърсиш работа в София? Кажи му на тоя Тодор Павлов. Не може той да не те разбере, нали е човек!” Викам:”Ами той не разбира, той е сталинист”. „Абе – вика – ти трябва да отидеш”. Викам: „Що не отидеш ти да говориш?” Той се хвана на тая идея…
И тъст ми идва в София, отива при Иван Абаджиев, тогава той формално завеждаше идеологията. Със Станко Тодоров – те се познаваха, и с Косев отиват при Абаджиев: „Тъй и тъй, това момче е изгонено на село, две деца има. Може ли такова нещо!”
Абаджиев казал, че веднага ще се заеме, но най-добре да отидат при Тодор Павлов, защото все пак той отговаря за идеологията, да не го подминават. И ясно става, че той няма да реши работата. И като опряла работата до Тодор Павлов, Косев казал: „Аз с тоя идиот не желая да се срещам. От толкова време се караме тук”. И тъст ми отива сам.
И оня, като типичен демагог, вика: „Аа, ама аз го знам, разбира се. Аз съм му най-добрият приятел. Той е млад човек, способен, аз уважавам хората, които имат мнение. Къде е той, какво прави?”
„Ами, тъй и тъй, женен е за дъщеря ми.”
„Вие какъв сте?”
„Герой на социалистическия труд”.
„Аа, ами аз те знам от Народното събрание. Ние нали бяхме депутати.”
Изобщо, става голям лаф-моабет. Идва тъст ми и с цялата наивност на честния човек казва: „Всичко се уреди. Само трябва да отидеш да му се обадиш и да му кажеш „Здравей! Какво става?”
Аз, като ги знам какви са бандити, викам: „Абе, това не може да бъде”. А той: „Вярно е” – и почва да разказва всичко.
Идвам аз в София, но не ми се среща с Тодор Павлов. Разправям на Генчев. Илчо/Димитров/, той не беше тръгнал още по голямата стълба на властта, Семков и т.н. бяха една голяма компания… Отивам и им разказвам тая история, викам: „Дайте съвет, какво да правим?”
Казват: „Отиваш бе, дръвник такъв…Аман с тоя догматизъм! Иди бе, кажи му: „Тъй и тъй, другарю Павлов, аз това, аз онова…Какво значение има това? Направи си там една самокритика!”
Викам: „Защо не вземеш ти да отидеш?” – на Генчев казвам. Генчев беше партиен секретар тогава на Историческия факултет. Вика: „Добре, аз ще отида!” И взе той веднага по телефона, обажда се…И на втория ден – среща!
И Тодор Павлов казва: „Ей, много си известен, бе! Много си известен, много се чува за тебе.”
И Генчев, който е остроумен, с бързи рефлекси, казва: „Е, другарю Павлов, в сравнение с вас моята известност е смешна работа”…И от приказка на приказка, Генчев казва: „Дойдох за еди-кой си. Ние сме приятели. Много го гоните този човек. Защо така?”
Тодор Павлов се смрачава и казва: „Не може така! Той критикува Ленин! Не може да се критикува Ленин! Не може на нашето знаме да има петно! Тези неща са недопустими! Ние това, ние онова…” – почнал да обяснява, за Октомврийската революция – оттам започнало Септемврийското въстание… - всички тия идеологически идиотизми, наредени хронологично.
И му казва: „Вие какво искате? Да вземете властта?! Няма да ви дадем властта!”
***
На това място Желев прави една интересна уговорка:
„На мен изобщо не ми е минавало през акъла да вземам политическа власт.”
***
/продължението/
Павлов казал: „През реки и морета от кръв, не през реки, през океани от кръв ще минем, властта няма да дадем! С кръв сме я вземали, с кръв ще я дадем тая власт!”
И на Генчев му се изпарява ищаха…Идва той, разказва цялата история и казва: „Майка му стара, не предполагах, че може да съществуват такива хора!”
Но /историците/ пак ми казаха: „Трябва да отидеш! Иди и ти!” Нямаше как, след време трябваше и аз да отида.
Естествено, отивам най-напред в ЦК при Михаил….забравих му името…Бъчваров, философ, доктор, професор, беше завеждащ отдел „Идеология”. Казвам му: „Така и така, аз дадох едно заявление, с което искам да ми се разреши публична защита на дисертацията, след като ми беше отказано.”
„Само публична самокритика, пълно разоръжаване пред партията!” – отговаря Бъчваров.
Викам: „ Това са смехотворни работи. Как сега ще седна да си правя харикири като китайски философ от културната революция, който си посипва главата с пепел и доказва колко е бил грешен.Това не е Китай – казвам. – Това е все пак Европа. Вие ще се опозорите с такава история.”
„Ти за нас недей бра грижа!” – отговаря той.
Аз все пак настоях да се срещна с Тодор Павлов и тая среща да се състои в академията. Той беше почетен председател на академията. Отивам аз, той седи в голямо кожено кресло. „Човече, влизай!” казва секретарят му Александър Атанасов. Сядам и чакам докато Павлов се обърне. Поздравявам: „Добър ден!” „Добър ден” и продължава да мълчи. Минават доста минути, той все мълчи. „Е, и?” Казвам: „Другарю Павлов,
аз съм дошъл във връзка със защитата на моята дисертация. Доста време тя се спира. Тъст ми е идвал при вас да разговаряте, вие сте казали, че няма проблем.”
„Само при пълна и безусловна самокритика! – и се ядоса. – Извадили сте си… и пикаете наляво и надясно върху Ленин! Не може така! Не може така!”
Викам: „Ако така разговаряме, с такъв език…”
„Ти няма да ме учиш на какъв език ще разговарям! Аз съм стар човек, знам какъв език да говоря!” И почна да ми чете едно дълго конско евангелие, от което се убедих, че е абсолютно безсмислена тази среща. Говори най-малко десет минути. И, естествено, трябваше в един момент да спре, не може да говори два часа. „И какво реши?” Пак ми предлага да си направя самокритика. „Аз веднага ще наредя да обявят в „Работническо дело”, че ти се разоръжаваш пред партията, признаваш тия грешки!” Но вижда, че аз не приемам тая работа, явно, ще се разпадне цялата история, накрая казва нещо, което вече ме порази: „Абе, направи там една пиклива самокритика, бе!”
Излиза, че не е въпросът до същността на спора, а важен е просто ритуалът, политическата страна, разбираш ли? Няма истина, няма наука, няма дори идеология. Цинизъм! „Направи си там една пиклива самокритика!”
Всъщност, това ми беше последната среща с него. Естествено, аз му казах, че няма да се съглася. „Довиждане!” – „Довиждане!”
Първата среща беше, когато тъкмо бях завършил философия – било е 7 години преди това . През 1959 г. бях написал един текст, тук ще го пуснат, там ще го пуснат – не щат. За характера на историческия материализъм – философия ли е или частна наука. Това за тях имаше огромно идеологическо значение – както през Средновековието долу-горе е било – дали, примерно, ораторското изкуство е философска наука или частна. Такъв идиотизъм, абсолютен! И понеже никъде не го пуснаха този текст, посъветваха ме да отида при Тодор Павлов. Аз не бях ходил при него. Добрин Спасов ми каза: „Ще отидеш там, ще се обадиш на баба Гана по телефона – тия хитреци знаеха как е точно, ще кажеш – „Един млад философ иска съвети от другаря Павлов”. И аз точно така, обаждам се по телефона и казвам: „Другарко Павлова, обажда се един млад философ, който иска съвети от другаря Павлов. Той е патриархът на нашата философия.”
И тя: „Елате утре в 10.”
Отивам аз, звъня, излиза една жена, която по описание не прилича изобщо на баба Гана, оказа се, че била готвачката. След туй се появява баба Гана, казва: „Влезте, седнете тука, на това столче, ще извикам другаря Павлов.”Седя аз, а отсреща един огромен портрет на Тодор Павлов, който заема почти цялата стена. По едно време влиза той. „Кажи бе, мило, кажи какво има?” И аз ставам и казвам: „Другарю Павлов, написах една статия за историческия материализъм, критика на Живко Ошавков, обаче не смеят да я пуснат, защото искат някое голямо име да гарантира идеологически за нея. Просто се страхуват. И много хора ме посъветваха да се обърна към вас. Вие сте най-голямото философски име в България.”
А той: „Живко Ошавков ли? – и аз вече видях какъв е вятърът. – О, тоя неблагодарник! Тоя нехранимайко! Аз го доведох тук от Дупница и го направих философ, взех го в института. Той иска сега да отдели историческия материализъм от диалектическия…”
И в един момент, като наруга яко Живко Ошавков, сети се и за мен. „Тъй, и какво искаш ти сега?” И му казвам: „Другарю Павлов, така и така, искам просто да ми помогнете, да се застъпите да излезе тая статия във вестник „Народна младеж”, да я пуснат в подлистник, готови са хората, но просто искат някой да застане зад редколегията, те не се чувстват стабилни за такива материали.”
„Хм, е добре де, какво си написал, какво толкова има?”
И почвам аз да му разказвам. А той: „Ама ти, казва, ликвидираш марксистката философия!” „Защо да я ликвидирам?” „У Маркс и Енгелс, и Ленин такова нещо няма!”
Казвам: „Вижте, от това, че няма такова нещо у тях, не следва, че не може да има.”
Той ме слуша, ама не чува аргументите, защото е човек предубеден, с предубедена съвест. Казва ми: „Не може в България да се роди човек, който ще обърне Маркс и Енгелс, и Ленин.” „Другарю Павлов, това не са научни аргументи – казвам. – Това са предубеждения. „
Той се ядоса, но и аз повиших малко тона и му казвам: „Какво излиза тогава? Че в България никой, който не е съгласен с определени становища, не може да публикува. Къде остават вашите приказки в големия салон на БАН, че трябва да дискутираме, трябва да има свобода на мненията, къде остават тия думи?” Той се сепна малко: „Не мога да гарантирам да застана зад тази статия в „Народна младеж”, защото, ако излезе там, тя ще обърка цялата младеж, ще обърка работниците и селяните…”
Виж му сега…Работниците и селяните седнали да четат „Народна младеж” да видят какво ще пише в подлистника си. И казва: „Колко страници е?” „Пет- шест страници е, казвам, колкото за подлистника”. „Разшири я и я внеси във „Философска мисъл”, там ще я пуснем като дискусионна”.
И аз му благодарих, отивам си – бях вече в провинцията. Изпращам я на редколегията с препоръчано писмо с обратна разписка, за да не могат да кажат, че не се е получила. И си получавам разписката, обаче когато след време идвам в София, Стефан Ангелов, който завеждаше отдел „Исторически материализъм”, казва: „Ти сериозно ли си го възприел? Как ще пуснем такова нещо!”
И тогава разбрах, че Тодор Павлов е просто един идеологически…човек, който сякаш няма нищо общо с науката.
…
- Унижаваха ли ви съзнателно?
Желев: Да, много пъти. Най-големите унижения са били, когато са ме отправяли по етапен ред с милицията, особено когато искаха да ме закарат на село.
- Във Вашето?
Желев: Да. Пък аз там съм имал авторитет, бях първият студент и селяните имаха за мен най-добро мнение. И да те закара един милиционер до вас – това е такова унижение!
И си спомням, закараха ме до Шумен, там преспах две вечери в окръжния кауш, понеже беше събота – събота вечер, и неделя, до понеделник, когато началниците идват на работа. В понеделник, като стана 10 – 11 часът и никой не дойде, почнах да ритам вратата. Дойде един: „Какво има, бе? Какво си се разритал?” Викам: „Докога ще ме държите?” Вика: „Ами, те играят сега волейбол, началникът също. Към 12 часа ще дойдат!”
Чорбаджии, бе, държава! Това беше сладка държава! Не е като сега да викат: „Оставка! Долу! Горе!” И ме водят при началника. „Откъде си?” Викам: така и така.
„И защо ходиш в София?” Викам: „Ами аз там работя, това ми е работата. Какво да правя на село?” Онзи казва: „Ние сме командировали един милиционер с цялото му оборудване да те закара на село и там ще стоиш.” Викам: „Вижте какво, първо, аз няма да тръгна с тоя милиционер, защото за мене е голямо унижение да ме кара милиционер като престъпник. В тоя град аз съм учил гимназия, бил съм комсомолски секретар.” „Кого познаваш?” Казах там няколко имена от началните класове и той разбра, че говоря истината. „Да ме разстрелят, аз няма да тръгна. По-скоро – викам – ще взема оръжието от милиционера…” „И какво искаш?” Казвам: „Ще ме оставите, аз мога да ви обещая, че ще отида на село. Ще постоя няколко дни и ще се прибера в София. Нямам какво да правя тука. Там ми е работата.” „По-дълго време трябва да стоиш там.” Викам: „Хубаво, ще постоя една седмица.”
Излезе долу-горе разбран човек – оня милиционер беше готов, с храната за из път, с консервите, всичко си беше наредил, и ще ме кара с автомата! Това е било също едно от големите унижения…
- А на кои хора сте задължени – от ония години и по-късно?
Желев: На много хора. Но може би човекът, на когото най-много съм задължен е Николай Генчев. На Радой също много съм задължен. На Илчо Димитров до голяма степен, беше правил редица жестове на човечност, на вживяване в съдбата на човека в беда. И на други хора, които в историята с „Фашизмът” се ангажираха, също съм задължен, някои от тях пострадаха дори повече от мен. Така че, даже ми е неудобно, че на много от тия хора не съм имал възможността адекватно да се отблагодаря, и вероятно няма да ми се отдаде такъв случай.
- Какво би трябвало да направите?
Желев: И аз не зная. Например, на един Илчо, на когото дължа много – аз не мога да му се отблагодаря, защото той, да кажем, има сега такава позиция. А съм му задължен…
/Бел.: Илчо Димитров по онова време е депутат от БСП и министър./
- Казвате, че на Илчо му е харесала властта. Но го казвате сега, когато сте президент.
Желев: Аз и по-рано съм го казвал. Това изобщо е едно много противоречиво състояние, защото лично аз съм се дистанцирал от всички приятели и познати, тръгнали в коридорите на властта. Не преднамерено, просто инстинктивно съм се отчуждавал от тях. А то дойде до моята глава!
- Не е ли невероятно, просто фантастично това, което се случи с вас? Върнете се 25 години назад…
Желев: Че защо 25 години? Две години стигат! Преди две години, или година и половина пред моя апартамент стоеше кола, която следеше кой влиза, кой излиза – открито следене…
- Какъв сценарий има животът ви – невероятен, нали?
Желев: Никога не ми е минавало през ума. Защото аз никога не съм се стремил към власт, това е истината. Но историята си прави всякакви шеги. Така че, осмивахме Тодор Живков, а сега седя тука, на неговото кресло…И даже един ми вика: „Къде сядаш?”
Викам: „Ами, тука, казаха ми по протокол да сядам тука, понеже там трябва да седят гостите.” „Недей сяда там – вика оня – там Тодор Живков сядаше…”
- Мнителен човек ли сте?
Желев: Не, това мога определено да кажа. Даже обратното – аз съм по-скоро наивен човек, защото у хората по нагласа търся доброто. Авансирам хората с доверие. Даже когато ме предупреждават да внимавам с някого. Хубаво, но не бива някой да бъде презрян от началото, защото го смятат за такъв или онакъв. Ако е такъв, сам ще го докаже. И аз самият много се боя от мнителността. Мисля, че тя не е по-малко опасна, отколкото нейните реални основания, когато съществуват.
- Занимавал ли ви е например въпросът, дали подслушват кабинета ви?
Желев: Това да. Без обаче да ме травматизира. Занимава ме, тъй като това е политически въпрос.
- Кажете ми нещо, в степента на допустимото, какъв е интимният ви живот? Децата ви знаеха ли например за Клуба и за дисидентските ви истории?
- Да. Голямата и малката са разнасяли декларации, когато ни следяха. Те много пъти са играли връзка между тоя или оня член на ръководството.
***
И сина на Луканов – Карло – разнасял с колело съобщения между заговорниците срещу Живков. Какво правят тия хора с децата си?
***
/продължение на интервюта/
Жена ми няколко пъти ми се кара за това… Когато им казвахме, че се подслушва апартаментът и къде точно са разположени подслушвателите, и че в къщи не трябва да се говори срещу това, това, това и това, за тях това беше много интересно, смееха се, правиха си шеги. Но предупредили, после разбрах, и някои от другарчетата си…
- А кой ви предупреди вас?
Желев: От съседния апартамент. Там били поставили апаратурата…
- Забелязвате ли някаква промяна в близките си, след като станахте президент?
Желев: Не, не…
- Вземате ли някакви специални мерки за това?
Желев: Мисля, че не давам никакви основания за приказки. Живеем в същото жилище, в което сме живели, битово нищо съществено не се е променило, получаваме си купоните, както всички останали, и се редим на опашки…
- Искате да кажете, че бацилът на властта не може да ви порази, така ли?
Желев: Мисля, че не. Най-малкото, защото е късно вече…Аз съм на 55 – 56 години. Човек се изгражда в друга възраст, всичко е кристализирало вече. Още повече, когато знае, че тук е за определено време. Няма място за илюзии…Така че никакви властнически мании и амбиции не ме вълнуват…
***
Продължавам да размишлявам, защо Желев пренебрегва това интервю.
В него има извънредно интересни подробности за бъдещите му биографи
***
През 1989 – 90-а година получавах във „Всяка неделя”огромно количество писма, понякога хиляди дневно. Само за „Вота на доверие”, който поисках, ни подкрепиха над 485 хиляди души.
Докато се опитвах да въведа някакъв ред в кореспонденцията си, открих сравнително късно едно писмо, което леко ме озадачи. Желев вече беше избран от Парламента за президент.
Отидох при него и му дадох писмото. Българин-емигрант в Швеция ми пишеше, доста нервно при това, че не можел да се нанесе в апартамента си на софийската улица „Чавдар войвода”. След бягството му той бил конфискуван / от ДС, твърдеше човекът – нещо, което не съм проверявал/, и оттогава и до сега там живеел д-р Желев.
Желев прочете бавно писмото два пъти.
„Нямам копие, това е оригиналът – казах. – Оставям ти го”.
И си тръгнах.
***
Друг път също усетих, че го засегнах по някакъв начин, поне така ми се стори.
Кореспондентът на телевизията в Париж Васил Василев ми донесе монографията на Игор Голомщок за тоталитарното изкуство / издателство „Колинс – Харвил”, 1990 година/, от която препечатвах в списание „Всяка неделя” образци от хитлеристкото и сталинското изкуство. Приликите бяха удивителни.
Президентските избори тъкмо бяха завършили и Желев бе започнал втория си мандат.
Едно отклонение / с фрагмент за Блага от книга - спомени за нея/.
Веднъж Блага нахлу заедно с още две дами в офиса ми в парк-хотел “Москва”.В преддверието Здравко Найденов не беше успял да ги спре, а дори не бе си и помислил да ги излъже нещо, както често правеше с мнозина известни хора. Блага без всякакви увъртания и предисловия каза: „Трябва да дойдеш!”
И така напуснах относителното си уединение, и тръгнахме на път.
Първата ни спирка беше в спортната зала на Монтана /още Михайловград/, препълнена и въодушевена.”Ами,те се радват повече на теб” – ми каза Блага с благия си глас, и докато се чудех дали да се притеснявам от това, тя самата започна да говори за “Всяка неделя”, а хората още повече се радваха. Това беше първото ми публично появяване пред толкова народ след последната емисия на “Всяка неделя” на 26 декември 1990 – а година. И вече доста време се чувствах много комфортно вън /макар и не съвсем/ от махленските разправии и бъркотии в стил “Смолни”, налагани повече от моите приятели от СДС.
А сега трябваше да представя кандидата на СДС за вицепрезидент. Блага все питаше /не само в Михайловград, но и в Радомир, в Ямбол и на други места/: „Не сбърках ли, като се съгласих, трябва ли да правя това?” И гледаше изпитателно, уж нежно, но и с едно хладно петно в дъното на очите си.
Вероятно по-честния отговор бе – „Да.” Но никога не й го казах. Всъщност, и не бях сигурен. /И досега не съм./ В Михайловград залата беснееше като на баскетболен мач /там наистина се играеха баскетболни мачове/, покойният Емил Капудалиев, който вече бе местен депутат дори започна да ревнува, а Блага сияеше. Нищо от страховете и притесненията й не се случи.
На вечерята в градския представителен ресторант /”Балкантурист”,естествено/ Желев бе изненадан, че ме вижда.Може би не беше и особено доволен. Струва ми се, че едва там той разбра, че съм в “екипа” на Блага – какъвто, разбира се, нямаше, като изключим възторжения Данчо, който возеше с жигулата бъдещият вицепрезидент. Блага с кротката си усмивка /”напоена със сълзи”/ пак ми подсказа,че всичко е разбрала.
И сега бях в кабинета на Желев с Голомщок в ръка. Президентът разгледа вяло монографията и промърмори нещо. И пак ми се стори, че не беше особено доволен.
Може би му се е сторило, че правя някакъв намек за книгата му „Фашизмът”, която също прави аналогия между фашисткия и болшевишкия режим.
Останах с това усещане. Макар че то едва ли е основателно.
***
По време на интервюто през 90-а, разказах на Желев една история, която знам от Венко Марковски.
Тодор Павлов лежал в Правителствена болница, и малко преди да почине при него отишъл Тодор Живков.
„Как си?” – пита Живков. Павлов му отговаря: „Е, как съм? Виж ме как съм!”
„Е, добре си – продължава Живков. – Хайде излизай, че да си напишеш спомените. Чакаме ги всички с нетърпение.”
И Тодор Павлов му отговаря: „Тодоре, аз ако си напиша спомените, един човек няма да остане в тази партия!”
***
Фолклор от времето на първия президентски мандат на Желев: „Желю Желев – говорител на Ивайло Трифонов!”
Защото доста често след изявление на Желев се налагаха няколко пояснения на говорителя му или на шефа на кабинета му Трифонов.
***
Желев винаги проявяваше въздържаност, поне пред мен, към неприличното или отвратителното. Само веднъж го видях по друг начин.
Веднъж обядвахме в бившия дипломатическия клуб в Горна Баня – настрани от ресторанта, на една маса между дърветата. По някое време споменах, че един от приближените на царя - по онова време Желев го презираше открито – е хомосексуалист. И това се превърна в единствената тема на обяда. Дори накрая съжалих, че съм споменал този факт.
***
Преди няколко години един написа, че в нощта на първите демократични избори през 90 - година д-р Желев искал да обяви победа на СДС.
Желев да стори това? Каза го един господин, който цялата нощ бе част от миманса, нищо повече, то не можеше и да се очаква друго предвид опита му като теляк в едно псевдополитическо предаване, в което нито веднъж за дълги години не бе казана нито една дума на кръст.
Това абсолютно не отговаря на манталитета на д-р Желев. Пък и чии резултати би искал и могъл да обяви? Паралелното броене се извършваше от Сдружението за честни избори. Американците ни помогнаха много. Нашите прогнозни резултати се оказаха удивително близки до окончателните. По късно Държавният департамент на САЩ ни поздрави със специална декларация. Никога повече подобно нещо не се е случвало у нас. ИНФАС /доведен от БСП/ извършваше броене по друга методика, която не бе позволена. Вечерта преди изборите дадох коктейл от името на Сдружението. Бе целият елит, без Младенов, всички посланици и пр. Същата сутрин бяха забранили паралелното броене, което готвехме, затова помолих Луканов да говори с Младенов. И тогава Петко Симеонов извика: „ Какъв Луканов! Утре вечер нито Луканов, нито останалите ще ги има!” Всички, общо взето, мислехме по този начин.
В изборната нощ Желев бе много притеснен и мисля, че и през ум не му минаваше да обявява своеволно каквото и да е било.
Но Желев бе склонен да приема някои други неща. Веднъж - той вече бе президент - седяхме край ниската масичка и разговаряхме. Влезе стремително Луканов, здрависа се и, без да иска разрешение, седна на бюрото на президента и започна да разговаря по телефона.
Погледнах към Желев. Но на него това не му бе направило впечатление.
***
На 10 юни 1990-а обявих изборните резултати в 22 часа и 14 минути. Но още от към 20,30 ч. в Сдружението бяхме наясно,че СДС губи изборите. Миро Севлиевски ми каза, че според американците резултатите няма да се променят. Имахме над 200 факса в офиса ни, които бълваха информация от цялата страна. По-късно се появиха съмнения, че може би са били подслушвани от властите. Желев беше наясно с резултатите през цялото време. В една от паузите на предаването /излъчвахме почти през цялата нощ на живо от едно от фоайетата на НДК, наоколо беше като в Смолни по време на болшевишката революция/, отидох при Желев, който стоеше угрижен в един ъгъл и му казах, че повече не мога да задържам резултатите и трябва да ги обявя. Спомням си съвсем ясно думите му: ”Не можеш ли да изчакаш още малко?” Отидох при Том Мелиа, главният от експертите на американците, и го попитах. Том ми каза, че няма никакъв смисъл. ”Не може ли да….” - започнах, но той ме прекъсна с думите: ”Не си го помисляй дори!” Няма да забравя погледа му.
Американците по начало бяха наясно със ситуацията, а и не бяха особено нещастни.
Така че, в 22,14 се включих в ефир, поисках картина от камерите пред НДК, където многохилядна тълпа ликуваше, очаквайки победата на СДС, и казах: „Тази картина е едно, но резултатите са нещо съвсем друго!”
И ги обявих…
…
Вече бях обявил резултатите, когато Емо Кошлуков доведе в студиото един циганин от Пазарджик. Това е момчето с фланелката BOSS. И заедно с Йоско Сърчаджиев разиграха онзи етюд, който сетне години наред се коментираше. Стана голяма разправия, Йоско се разплака, той вероятно беше убеден, че в Пазарджик изборните резултати са фалшифицирани. За Емо не съм съвсем сигурен, той си е голям майстор на политическия театър. Тогава и Желев изтърва нервите си. Няма да забравя изкривеното му до неузнаваемост лице, когато просъска към Пирински: ”Престъпници!” Този етюд обаче не направи никакво впечатление на американците и на официалните международни наблюдатели…Пък и аз не се хващам лесно на цигански номера. Миришеше си отдалече на театър, на нагласено, и аз веднага се досетих какво ще стане.
През 2005-а, в третата „Всяка неделя”, поканих BOSS Калоян Даскалов – вече се казваше Кенан Хюсеин– и той до голяма степен потвърди основателността на подозренията ми.
***
На приема за 24 май 2004-а в резиденция Бояна се виждаме с Любен Гоцев.
Говорил с един професор социолог, но не иска да му каже името, и онзи казал: „Ако не беше Кеворк, през 90-а Желю никога нямаше да признае изборите!”
Не мога да го разбера веднага, но Гоцев се усмихва лукаво и повтаря същото.
„А мен и досега ме е яд – отвръщам, - че не обявих победа на СДС с 62 процента. И досега щяхте да се разправяте!”
***
Има една любопитна снимка от изборната нощ – тя показва, как за малко щяхме да се сбием с Павел Писарев. Той е един проницателен човек и при всички кризи на 90-а година се държа удивително толерантно. Но в онзи момент и той не издържа – настояваше първо да излъча резултатите на ИНФАС, а аз, естествено, държах на Сдружението.
***
Едни шушумиги направиха един невероятен, дори за подобни хора, мръснишки филм, който се върти около прекъсването на предаването след етюда с циганина/BOSS.
Прекъснах го, защото Желев тръгна към Пирински, наоколо беше пълно с провокатори и сигурно щеше да се стигне до ръкопашни схватки. Само в този момент американците се притесниха истински – те много пъти ни бяха казвали, че с румънски варианти пътят до демокрацията само се удължава. Най-удобното убежище на посткомунизма винаги е осигурявано от изстъпленията на лумпените, на преструванковците,на пребоядисаните новодемократи, на откачалките, и пр. боклук. Тия маргинали и сега съществуват. Един от тях, например,от солидно комунистическо семейство, живял и учил със стипендия от ДС на Запад, минава за проникновен “тълкувател” на прехода. Повечето са израсли по коридорите на ЦК.
Бащите им са все свързани служебно с ДС, което не им пречи да фъфлят непрекъснато срещу нея. Американците, неизвестно защо, обаче си падат по такива отрепки, може би понеже са им лесни и ясни.
Като видях накъде вървят работите, наредих да режисьора Здравко Найденов и прекъснах за малко прякото предаване…Дълго време мислеха,че Писарев е наредил това, и той нито веднъж не го отрече.
Емил Кошлуков беше довел и една друга особа, пак от “здраво” семейство, но вече американска гражданска, която ми наду главата да й дам думата – понеже видяла в Чирпан нарушения в изборния ден. От БСЧИ бяхме осигурили около 80 възможно най-авторитетни наблюдатели, между които американски сенатори, губернатори и пр., а тази истеричка настояваше обезателно да я включа в предаването. Докато Емил се хилеше отстрани, взех, че я пратих по дяволите.Направиха от това цял филм през 2000 година, понеже трябваше да докажат, че чорбаджията им Костов е бащата на българската демокрация. Излъчиха филма по БНТ, а Лили Попова, жалка карикатура от слугинажа на Костов, отказа да ни даде право на отговор, включително на президента Желев и експремиера Д.Попов.
***
Веднъж, в навечерието на изборите, бях в кабинета на Писарев. Той отиде до прозореца и ме повика: „Гледай какво става долу!”
Тъкмо беше пристигнал един рейс с миньори, по онова време те гастролираха като пътуващи актьори пред всички по- важни институти. 20-30 души, но всеки носеше по десетина миньорски каски в ръце. Слязоха от рейса, раздадоха каските на сеирджиите – и изведнъж се оказа, че пред телевизията има демонстрация от 300 миньори! Удивителни бяха ония времена. И миньорите здравата ги използваха и от двете политически централи.
***
Писарев написа преди време, че в навечерието на изборите сме се хванали на бас, и аз съм заложил, че БСП ще вземе 15% на изборите.
Бях забравил тази история, но на Писарев може да му се вярва, той има отмъстителна памет. Сигурно наистина съм заложил за БСП само 15 %.
Малко след изборите предложих ръководството на телевизията да даде пресконференция, която да излъчим на живо. Писарев се усмихна тънко, и аз разбрах, че съм сглупил. Той се подсмихна така само още веднъж - когато като програмен директор предложих да направим новинарските екипи 1 и 2, и да сложим Асен Агов за партньор на Нери Терзиева. В онова време не знаех, а и никога не съм се интересувал от подобни неща, че е писал книга срещу американския империализъм, че е от видно единофронтовско семейство, че е назначен в БТ с благословията на ДС. Само не бил ходил да учи в съветско военно училище. Та на пресконференцията, на която левите вестници ме притиснаха яко, ми зададоха и въпроса, на коя партия симпатизирам. Отговорих, че не симпатизирам на БСП, което предизвика оглушителни акламации и ревове от двете агитки пред телевизията.
Две години преди това Писарев ми беше надписал една своя книга така: „На Кево – блестящ демократ и наивен оптимист.” От последните четири думи само едната е съвсем вярна…
***
Пак Писарев писа, че през 1990-а БСП съзнателно е допуснала радикализирането на телевизията.
Но аз по-скоро мисля, че нямаха друг избор. Бъркотията беше пълна. И пак боклука излезе отгоре. Всеки ден никнеха нови синдикати в телевизията, и всеки ден Писарев увеличаваше дажбата си от лекарства за сърце. Имаше дори синдикат от седем души, които се влачеха все в индийска нишка. Обаче двама от тях – Шарана/забравил съм действителното му име/ и Манекена/Агов/ станаха депутати.
Ето такива неща ръфаха от представата за промяна. Писарев всеки ден, на път за вкъщи, минаваше покрай една палатка със седесари, влизаше в някакви безсмислени разговори, от които вдигаше кръвното. После в нея се настаниха млади бесепари и се захванаха с мен. Докато една вечер Христофор Събев докара поредното си бдение пред телевизията и набързо ги разпиля. А някой беше подхвърлил в останките на лагера пакети с луканка и портокали.
…
Не вярвам особено в теорията, че телевизията е била използвана като клапан за изпускане на напрежението.
Можем да си представим следната хипотеза. Какво щеше да стане, ако в нощта на изборите, когато обявих резултатите, бях казал, че СДС печели с 53% - както би го направил някой от днешните лумпен-демократи и провокатори? Кой щеше да спре тълпата? Но, в същото време, какво щеше да промени това? Нищо. Историята си върви по своите пътища.
Гледах преди време един ужким документален филм за 10 ноември – “Подмяната”. И той сякаш пак бе поръчан от Главния Анестезиолог на Републиката Иван Костов. За каква “подмяна” става дума? Може би за това, как от един преподавател по комунизъм, тоест идеологически полицай, се става демократ?
Пак същите измишльотини за изборната нощ, пак танковата реплика, все същият смрадлив репертоар – само и само да се изчисти от червения цвят лицето на Анестезиолога! Само че, както е известно, важно е да са ти чисти ръцете, а не ръкавиците!
Когато, след публикацията на ловешкия журналист Иван Паскалев, започнах поредицата си за лагерите, властите нямаха никакъв полезен ход. Ген.Семерджиев наскоро написа в книгата си, че дори той, дългогодишният началник на Генералния щаб, е бил шокиран от съществуването им. Разбира се, в поредицата за лагерите имаше и доста пресилени неща, и направо измислици. Един се яви, само за да накисне Петко Бочаров, и трябваше набързо да го натиря от студиото.
Имам представа от лагери и лагерници далеч преди глухарчетата на демокрацията да са чували за тях. От Сливен седем арменчета наистина бяха воювали на Източния фронт /комунистите твърдяха, че баща ми ги е пратил там/, и изкараха в съветските лагери до 1956-та. Техните разкази изпревариха с пет години “Иван Денисович” на Солженицин.
В крайна сметка, спокойно мога да кажа, че в онази година телевизията вървеше доста пред победителите. Пречупиха гръбнака й след 1991-а година. Направиха го много елегантно – намериха за там хора, които са пълни с желе.
***
29 юни 2003- а, „Гореща линия /Една дума въпрос – една дума отговор/ на програма „Всяка неделя”.
К.К.: Омразният /човек/?
Желев: Живков.
К.К.: Когато се настани в президентския кабинет, смени ли стола, на който е седял той?
Желев: Не. Нямаше пари за такива неща.
К.К.: Омразният /политик/?
Желев: Балев /защото беше истинският лакей на Живков/.
К.К.: Имал ли си преки сблъсъци с него?
Желев.: Не. Никога.
К.К.: Приятелят?
Желев.: Радой Ралин.
К.К.: Непрежалимият /приятел/?
Желев.: Николай Генчев /и Недялко Мерджанов/.
К.К.: Страхът?
Желев: Провалът /на България/.
К.К.: Имаш ли добра памет?
Желев: Не.
К.К.: Цитирам, на 20 април 1996-а казваш: „С президент социалист България ще бъде зачеркната от картата на Европа.“ Но тя ще влезе в НАТО и ЕС тъкмо с президент социалист?
Желев.: Времената се променят, хората също. Сегашният президент, за разлика от своята партия, се оказа човек, който може да прави много важни компромиси.
К.К.: Съперникът?
Желев: Нямам.
К.К.: Жената /единствената/?
Желев: Мама.
К.К.: Каква е ролята на Мария, съпругата ти, в твоя живот?
Желев: О, много голяма.
К.К.: Има ли известен диктат върху теб?
Желев: Опитва се понякога.
К.К.: Името /женското/?
Желев: Йорданка /името на майка ми и на починалата ми по-малка дъщеря/.
К.К.: Гладните стачки срещу теб, паленето на книгите ти имат ли връзка със смъртта на Йорданка?
Желев: Мисля, че пряко отношение нямат, но вероятно се е притеснила от тези неща.
К.К.: Неуспехът?
Желев: Преходът.
К.К.: През 90-та как си представяше 2002 година?
Желев: Нашите представи бяха много наивни. Дертлиев твърдеше, когато го номинирахме за президент, че тежкият преход ще трае две години. Аз пък смятах, че ще трае пет години.
К.К.: Дертлиев ли беше големият ти съперник?
Желев: Никога не съм го възприемал така.
К.К.: Изпитваше ли някакво притеснение от него?
Желев: Не. Не знам защо, той ме възприе по-късно като човек, който го е изиграл. А аз го предложих за президент.
К.К.: Всичко ли е казано около избора на президент?
Желев: Мисля, че всичко.
К.К.: Мистерията с Виктор Вълков, който се отказа, макар че не му достигаха три гласа? Принудиха ли го да се откаже?
Желев: Не.
К.К.: Защо толкова внезапно предложи генерал Семерджиев за вицепрезидент?
Желев: Отначало от БСП ми поставиха седем условия, едното беше Семерджиев да бъде вицепрезидент. Казах им, че има и едно осмо условие - аз си оттеглям кандидатурата. Тогава ми казаха, че тези условия са само препоръчителни. Но като размислих, си рекох: „Защо пък да не е Семерджиев? БСП ще бъде ангажирана в президентската институция, без да има големи правомощия.
К.К.: Налагало ли ти се е да хитруваш с Луканов?
Желев: Не. Луканов се държеше с мен открито и лоялно.
К.К.: Трябваше ли да приемаш някакви условия от него?
Желев: Никога не съм приемал условия. През 90-а, по време на стачката
в „Нефтохим“, той се обади посред нощ и поиска да изпратим там войска. Казах му, че това не е възможно.
К.К.: Виждал ли си се с Живков?
Желев: Не. Но веднъж щяха да ми направят снимка с него. Благодаря на съдбата, че не стана. В НДК имаше конференция на БКП. По същото време там течеше и една международна конференция по културология. На излизане в един момент Живков се оказа до мен, хвана ме за рамото и вика: „Вие ли сте от Смолянската партийна делегация, дайте да направим една снимка!“ „Не съм“, казах и се дръпнах. Голям късмет извадих, как щяха да я използват тази снимка след това...
К.К.: Търсил ли те е след 90-а?
Желев: Не.
К.К.: Успехът?
Желев: Мирът /мирният преход/.
К.К.: Гордостта?
Желев: Президент /народът ме избра/.
К.К.: Срамът?
Желев: Провалът /на прехода, макар че нямам основание да се срамувам като преките виновници за това/.
К.К.: Кого имаш предвид?
Желев: Тогавашните лидери на СДС.
К.К.: Пътищата ти към СДС окончателно ли са отрязани?
Желев: Да. Засега. Ще смятам, че СДС става нормална демократична партия, когато намери сили официално да осъди стачката на Едвин Сугарев.
К.К.: Възможно ли е това?
Желев: Ако не е възможно, шансовете са много малки.
К.К.: За теб?
Желев: Не, за СДС.
К.К.: Досега кой от СДС изигра най-добре картите си?
Желев: Костов.
К.К.: Красивото?
Желев: Изборът /избирането ми за президент/.
К.К.: Кой те вкара през 96-а в капана на първичните президентски избори?
Желев: Никой. СДС избърза да номинира Петър Стоянов. Аз също бях обявил своята кандидатура и без първични избори гласовете със сигурност щяха да бъдат разцепени в демократичното пространство. И беше много вероятно Жорж Ганчев да стане президент на България, опазил Господ.
К.К.: Тест за откровеност - какво мислеше тогава за Петър
Стоянов?
Желев: Лесен противник. Но самите избори бяха една бутафория. Вместо да гласуват само членове на СДС, масово гласуваха и БСП, и активните борци, на които отнех привилегиите.
К.К.: Това сигурно ли е?
Желев: Абсолютно!
К.К.: Грозното?
Желев: Предателството.
К.К.: Надеждата?
Желев: Евроинтеграцията.
К.К.: Цветето?
Желев: Кокичето (защото идва първо да възвести пролетта).
К.К.: Цветът?
Желев: Небесносиният.
К.К.: Сезонът?
Желев: Есента (когато нещата узряват).
К.К.: Дрехата?
Желев: Ризата.
К.К.: Книгата (препрочитаната)?
Желев: „Науката логика“ на Хегел.
К.К.: Книгата (твоята)?
Желев: „Релационна теория за личността“.
К.К.: „Фашизмът“?
Желев: Не, тя не е моето най-голямо интелектуално постижение.
К.К.: Изпитанието?
Желев: (без отговор).
К.К.: Може би старостта?
Желев: Тя не ме плаши.
К.К.: Личността?
Желев: Николай Генчев.
К.К.: Политикът?
Желев: Рейгън. (Той съсипа съветската империя. Така че далечните корени на съветската перестройка са във Вашингтон.)
К.К.: България?
Желев: Родината (каквато и да е).
К.К.: Градът?
Желев: София.
К.К.: Празникът?
Желев: 24 май.
К.К.: Часът (предпочитаният)?
Желев: Следобедният (можеш да си легнеш в леглото и да четеш книги).
К.К.: Самотата?
Желев: Неразбирането (когато другите не те разбират).
К.К.: Имаш ли усещането, че трябваше да свършиш нечия мръсна работа в политиката?
Желев: Имам усещането, че и сега трябва да го правя. Днес ме е срам, когато срещам толкова много хора, изпаднали в беда.
К.К.: Чувстваш ли вина?
Желев: Да, без да имам вина, каквато други имат.
К.К.: Имал ли си лични предатели?
Желев: Да, дори и от моя антураж.
К.К.: Изядоха ли те кокошинките (политическите)?
Желев: Не. Но са ме пълзяли голи охлюви. Веднъж по етапен ред ме връщаха в Шумен и в ареста на районното управление, където беше много влажно, ме напълзяха голи охлюви.
К.К.: Ти ли си ликвидаторът на селското стопанство?
Желев: Не. На пленума на 10 ноември 89-а Живков казва, това е последната фраза от доклада му: „Руши се! Руши се!“ - пет пъти повтаря тази дума. - „И няма сила, която да спре разрухата!“ Това го казва 15 - 20 минути преди да го детронират, но той все още не го знае.
К.К.: Напълно ли се самоамнистираш?
Желев: Аз не искам да изляза съвсем чист от тези неща. Но едно са грешките, а друго престъпленията.
К. К.: Веднъж каза, че си бил дисидент преди Валенса и Хавел. Тия дни се появи книгата ти „Политически речи 1962 - 2002“. Тя доказва ли това?
Желев: Ами, тогава тях ги нямаше още. По-късно се появи и Дубчек. Първата ми реч срещу сталинската система е от 1962 г. и оттогава започнаха гоненията. И много се дразня, когато някои хора, дошли в демократичното движение през 1990-а, се произнасят гръмко, че в България нямало дисиденти. Това просто не е вярно.
К.К.: Кой те елиминира от СДС, кой те отлюспи?
Желев: СДС се отлюспи от мен, защото аз останах във властта, а ония загубиха абсолютно всичко.
К.К.: Имаш ли манията, че те преследват?
Желев: Не, никога.
К.К.: Нещастието?
Желев: Смъртта (на близките).
К.К.: Защо не отиде на погребението на Блага Димитрова?
Желев: Изтълкуваха го погрешно. У мен остана известно огорчение от това, че тя абдикира от вицепрезидентския пост. Но тя даде твърде много на българската демокрация, особено в началния период.
К.К.: Веднъж каза, че в българското политическо мелле ще избият и зъбите на царя. Виждал ли си го скоро, как са зъбите му?
Желев: Мисля, че са добре все още, и се надявам, че ще бъдат добре.
К.К.: Защо през 91-а го нарече дребен комерсант?
Желев: Беше излишна емоционалност от моя страна.
К.К.: Страх някакъв ли изпитваше?
Желев: Не. В някакво интервю се беше изразил и той по дразнещ начин и аз реагирах емоционално.
К.К.: Фразата /твоята/?
Желев: Кой, ако не ти, кога, ако не сега!
К.К.: Фразата (чуждата)?
Желев: Съдбата води този, който иска, и влачи онзи, който не иска!
К.К.: Думата?
Желев: Свободата.
***
Фашизмът срещу „Фашизмът”
Някои уточнения във „Всяка неделя“, 11 юли2004-а, със съкращения.
Разпространявана апокрифно в продължение на 15 години, книгата излиза официално през 1982-а. Следват репресии, свидетелствата за които са публикувани през 91-а в сборника „Фашизмът срещу „Фашизмът“. Скандалната книга обаче продължава да бъде обект на спекулации, което предизвиква издаването на второ, разширено и допълнено издание за нелеката съдба на този политически бестселър.
„Покрай тази книга успях да кажа всичко за комунизма, поради огледалната симетрия между фашизъм и комунизъм” - казва Желев.
- Най-опашатите лъжи около тази книга?
- Първата – че книгата е излязла под протекцията на Людмила Живкова. Абсолютно невярно! Тя излезе благодарение на няколко младежи в комсомолското издателство, които разбираха за какво става дума. Спомням си дори как вътрешният редактор Кирил Гончев нервно ми казваше: „Майка му стара, тази книга, като излезе, или ще ни направят активни борци, или ще ни нашибат в затвора!“
Стана друго: уволниха ги и ги изключиха от партията. Лъжата за Живкова беше пусната от Марин Георгиев. На 14 декември 89-а той пише във вестник „Литературен фронт“, че когато бил в издателството /а той работил там само 18 дни/, имало един ръкопис, за който казвали, че идва от кабинета на другарката Людмила Живкова. Други казвали, че имало и писмен документ. Това са напълно несъстоятелни измислици. Ако имаше такъв документ, нали всички уволнени и изключени щяха да се хванат като удавници за него и да го размахват като индулгенция.
- Разбра ли в по-късните години какво е мислел Живков за книгата ти?
- Живков е бил осведомяван за всички репресивни мерки, които Секретариатът на ЦК и ДС вземат във връзка с излизането на книгата, и неслучайно никой от редакторите и рецензентите не остана ненаказан. Кирил Гончев беше 3 години без работа. Виолета Панова, която беше титуляр на поредицата „Мавър", беше светкавично изгонена и по-късно й намериха някаква работа в Пионерския дворец. Стефан Ланджев, който беше идеологическият редактор на издателството, също беше изгонен и след време му дадоха някаква работа в „Българско фото“. Рецензентите също пострадаха. Кирил Василев беше скоропостижно пенсиониран, Николай Генчев беше заставен да си подаде оставката като декан на Историческия факултет и неговото име също влезе в списъка на хората, които не трябва да се канят в електронните медии.
…
Между 67-а и 82-а година хората разпространяват книгата главно в преписи на пишеща машина. На Радой Ралин Желев е много задължен, защото е главният пропагандатор на книгата. Който отивал при него да иска екземпляр, бил заставян да препише още три екземпляра и един да даде на Радой. Той бил проагитирал дори китайците да я издадат в някакъв период на просветление. Искали му нещо да му издадат в Китай, а той казал: Не, ще издадете книгата на Желев! Дори я превели на китайски, но идва нова вълна от репресии и уволнили шефа на агенцията за чуждестранна литература и всичко отишло по дяволите. За мен големият дисидент у нас е Радой! - казва Желев.
/други детайли/
Слави Боянов, преподавател по западноевропейска философия, бил написал в свой текст за западно издание: „За човека марксизмът е като копанята за прасето!“
…
По време на тоталитарния режим властите препоръчвали „Фашизмът“ да не се атакува „касапски, а с игриво перо“.
След 10 ноември, по време на т.нар. стачка на Сугарев, връзвали книгата с въже и я влачели по земята, а тълпата викала „У-уу“!
ОЩЕ ПО ТЕМАТА
