Мери Данаилова – за разлика от Стефан – не се колеба дълго и прие да участва във „Всяка неделя“ /16 септември 2012/, за да изпълни отново ролята на настойник на мъжа си, каквото е било постоянното й предназначение през годините.

„ВИП БРАДЪР“ тъкмо бе стартирал със скандалното намерение да обругае Стефан максимално. Друго не можеше да се очаква, след като в шоуто бяха поканили Ирен Кривошиева и синът й Владимир – от една тайна връзка със Стефан, за която през годините само се шушукаше, докато Кривошиева написа споменната си книга. Отгоре на всичко, в „гостната“ на шоуто висеше портрет на Стефан – за да се глумят над него до насита.

Беше ясно, какво ще се случи и затова реших да омекотя до някаква степен удара. Мери ме разбра от една дума, докато Стефан се дърпа още две седмици и се появи в програмата на 30 септември. Опасяваше се, и с основание, че Мери ще научи нови подробности, които не беше споделил до този момент с нея. Но накрая схвана, каква услуга му правя.

По някое време в разговора той изтърси нещо, което ще бъде запомнено завинаги. Попита се - „Добър човек ли съм?“ Беше напълно искрен и наистина разтърси публиката. Да си живял десетилетия с убедеността, че си неин „кумир“, а накрая да се чудиш, какъв си всъщност.

Двете интервюта пресякоха желанието на авторите на шоуто да въргалят Стефан, както им падне. Дори махнаха портрета му от студиото – и се задоволиха с други интриги, все толкова чисти.

…

През годините съм писал на няколко пъти за Стефан. Предлагам на вниманието ви някои от тези текстове – в тях ясно личи отношението ми към него.

На 20 септември 2011 година, с текст за Стефан, стартира рубриката ми в „Стандарт“ „Приказки за утре“.
 

 

Дочух цвърченето на една телевизионна мишка и за сетен път си казах, че сме обречени да се лигавим единствено в днешния ден. За нас миналото е непомерна тежест, то се е превърнало в някакъв мрак, в който предпочитаме да не проникваме. То е нашето Шоа – така наричат евреите Холокоста, в който изгаряме собствените си ценности, дори собствената си цена. А на всички ни уж е известно, че бъдещето е в миналото - но нашето много често си остава да подсмърча там непотърсено.

Веднъж поетът Йосиф Бродски изтърва една зловеща фраза пред анкетьора си Волков - че Москва е най-красива от кабината на бомбардировач, нещо такова. Пак се сещам за тези негови думи, понеже тук бе създадена една наша свръхмогъща машина, която се рее в опушеното ни небе и с която направиха на решето собственото ни минало. Невидима машина, управлявана от невидими хорица, обаче доста свирепи, вече всеки може с лекота да бъде инфантилизиран – а това е най-тежката екзекуция. Да бъдеш наврян в мярката на някое мъниче е най-голямото наказание - с две тъпи изречения може да бъде зачертано всичко, което си изстрадал и постигнал. Недъгави хора вкарват събития и личности в още по-недъгавите си представи, скрояват ги по собствената си мярка, кроят ли, кроят дреха за миналото. Жалките кроячи на фалшивата История.

Така въпросната мишка за пореден път превърна Стефан в заложник на прословутия „Майор Деянов”.

А пък Историята сигурно е подскочила и изцвилила от негодувание, както би казал Виктор Ерофеев.

Изобщо не ме занимава избора на БСП – в тази партия обичайно са в състоянието на човек, намиращ се в тъмна пещера, така че мотивите им си остават винаги неясни. Но в случая се справиха удивително добре – само Стефан може да придаде известен чар на човек като Калфин - на него чувствата, да не говорим за въодушевлението, сякаш са му забранени с президентски указ. Сега обаче искат да го помъкнат към тяхната си Бузлуджа – изписали са лицето му на знамето си, обаче очертанията му трудно могат да се доловят, вятърът там е доста силен. Очертанията са неясни, но пък Стефан може да оживи дори и едно паве. Както и да е, тяхна си работа.

Обаче и Станишев опъна затворническата униформа на Стефан. „О – започна смело той по телевизията, - Стефан не е само „Майор Деянов”!” И още по-смело се запъна и не продължи.

И стана ясно, че не може да спомене дори една-единствена друга роля на Стефан, понеже тя е извън саламурата, в която е консервиран самият Станишев, извън грамотността, която притежава, и пр. А може би отново надделя тъпия партиен интерес, който, както винаги, заличава всичко човешко в една личност и я превръща в плакат.

Още прословутият „трамваен клип” показа, че в мрачния им олтар Стефан е просто някакъв предмет, който те използват, винаги когато това им е нужно в безкрайния политически алъш-вериш. Не е лошо да се припомни, че този клип беше съчинен за

47-я конгрес на БСП през ноември 2008 година. А посланието му гласеше: „Управление с идеи и …сърце!” Ехе!

В подобни партийни или предизборни послания се съхранява най-мрачната летопис на българската политика – позорно инфантилна и още по-позорно лъжлива. Списъкът на лъжливите обещания е нещо неописуемо. Ако партиите започнат да излъчват година по-късно предизборните си клипове, те още по-отчетливо ще докажат каква пропаст дели чистия разум на обикновения човек от помътненото съзнание на политиканстващата класа. Ако човек се насили и се взре в тези послания, той ще види в каква лъжа живеем, обикновеният разсъдък не може да понесе това. Лекотата, с която е обещавано всичко на всеки е отблъскваща, това минало – на предизборните обещания - само доказва, че бъдещето не може да се състои.

БСП, разбира се, с най-голяма лекота употребява образа на сърцето - тя все управлява със сърце, сърцато, и още по-сърцато. При тях този орган придобива гигантски размери, докато човек се усъмни, дали всъщност не е от някаква разтеглива пластмаса, вмъкнат насила в тялото, създадено по Божията промисъл. Някакъв некадърен ученик на професор Чирков го е наврял там и го е зашил надве-натри. „Ще управляваме със сърце!” - бре, мама му стара, износеното ми сърце започна чак да се задъхва от тази перспектива.

Е, и Стефан има важно място в това пластмасово сърце. Завинаги му пазят място там, обаче всъщност пет пари не дават за него. Могат да го накарат да тича зад някакъв зле поддържан трамвай – помните, нали, обаче важното е, че ватманът му е млад розовобузест пуяк, който все ще намери място за Майор Деянов в сърцето, то може да се разширява до безкрайност.

Този клип беше едно от най-позорните неща, които съм виждал през десетилетията – не само заради своята безмозъчност, а и заради неуважението, с което се отнесоха към Стефан. И той – понеже е добропорядъчен до крайност преглътна и това.

Стефан е един от най-порядъчните хора, които съм срещал у нас, безкрайно предан на собственото си минало и това на родителите си. Подобни хора вече са малцина, по пък тази им вярност им осигурява всевъзможни екзекуции.

Трамвайният клип подсказа още, че въображението на онези, които стопанисват вече споменатия олтар, не стига по-далеч от „На всеки километър”.

Между другото, има немалко мистификации около този сериал, свързани главно с участието на покойния Георги Марков. Но представяте ли си, каква метафора, типично нашенска, ще се получи, ако се окаже, че именно Марков - той пък знамето на „десните” интелектуал-лумпени - е автор на заглавието! Ето това е българският въртоп, в който всичко е омесено до безподобие.

Да се върнем при трамвая – ако имаха поне минимално въображение, олтарните клисари щяха да схванат, че трамваят няма нужда от пътници – дори това да е и Стефан, а от ватман. Но ватманите на тази партия все са карали трамвая поне в три различни посоки - а няма измислен такъв трамвай, който да върви едновременно към Бузлуджа, към Москва или към Брюксел. Но винаги е било така – един /Георги Димитров/ дава парола за Септемврийското въстание, и набързо се скрива в Москва, друг обаче дава контрапарола /Т.Луканов/.

Искаха да превърнат Стефан в окончателен заложник на този сериал и до голяма степен успяха. А това не е най-добрата съдба за този човек, освен че не е и никак справедливо. Такъв заложник бе и Григор Вачков – огромната слава, споходила го след сериала, бе като воденичен камък за него. Веднъж имахме среща в стария клуб „Астория”. По някое време си тръгвахме, когато полупиян негов колега, съвсем невзрачен актьор, предизвикателно се провикна: „О, ето го Митко Бомбата!”. Гришата потъмня. А мисля, че обидата си остана завинаги вътре в него – от безтактното пренебрегване на всичко, което бе направил по-късно, а то бе, без съмнение, много внушително. Със сигурност и в Стефан го е имало това сепване, но той е по-лъчезарен и донейде лековат, и не му личи. Тъй или иначе, той си остана, без да го желае, лихвар на една слава, която партията му използва арогантно от години. Там не успяха, а всъщност дори не се сетиха, да артикулират по-коректно популярността му - и как да го направят, когато дори шефа на партията му не може да скърпи едно изречение за другия Стефан.

Събират го в малкото - в една роля, за да им е по-лесен, за да го изравнят със себе си - макар това да изглежда абсурдно, за да изравнят миналото и пр. Искат да го съберат на върха на карфицата. На тях все им трябват „дялани камъни”, идеологията им иска да види всеки, дори най-нестандартният образ като…като „кръгла тапа за кръгъл отвор”, както бе казал някой.

А пък съвсем грозно е, когато други пък пътници от онзи проклет трамвай го наричат „фалшив кумир” . За кумири не могат да говорят хора, които не са нищо повече от номиналници.

Както винаги, дребни наглед неща ни изправят пред големи въпроси. Един поет бе писал, че времето/миналото изтърсва в чинията на настоящето въпросите си. А тя остава празна, отговорите липсват.

Стефан все още е сравнително млад. Но други по-възрастни актьори вече си отиват - и вместо тях идват анонимници. Остава нищото.

Навремето в Народния театър утвърдени вече актьори сънуваха, как един ден ще им дадат гримьорната на Сава Огнянов или Трендафилов примерно, за да попият от онази магия, която върви и остава след тях. Хората, а най-малкото думите им не си отиват завинаги – американците отдавна са доказали това за изговорените думите, които са си край нас, само дето не можем да ги разчитаме. Но ако имаш чувствително сърце – не слух, слух и последният тъпанар има - и днес, ако се напрегнеш в тишината дори на едно посредствено представление, можеш да дочуеш как великият Огнянов произнася от сцената на Народния театър думата „шепотттт”. И тя покорява хората чак до горе, до третия балкон, дори там все още се чува напълно отчетливо.

В нашите вятърничави времена обаче има цяла индустрия, която да заличава следите на миналото. Има самоуверени чистачи на минало, постоянно действащи партийни снайперисти – някакви монголоиди, които ликвидират истинската слава на отминалото време.

Вместо да има един специален отдел на „Титан” за изхвърляне тъкмо на днешния боклук от всевъзможни „звезди”, от псевдо репортери и водещи, пр. За политиците да не говорим – те, или поне повечето от тях, веднага попадат не на сцената на времето, както им се привижда, а в улея на бобслея, който ги отнася към машината за раздробяване и смилане.

Все по на дребно, докато се превърнат в прах, та дано Историята по-лесно да ги преглътне.

…………….

Текстът по-долу е от „Уикенд“, броят от 13 октомври 2012 година.
 

 

Виждал съм всичко в кариерата си – така мислех поне до онази неделя, когато разговарях със Стефан. Интервюирал съм хиляди хора, повечето от тях умни и почтени, срещал съм немалко знаменити наши съвременници. Имал съм насреща си и някои празни типове, това е неизбежно. Изслушвал съм всякакви истории, някои от тях пределно драматични, и съм убеден, че съм разбрал немалко неща за човешката природа.

Знам вече със сигурност, например, че злото сякаш е неизкоренимо, че то може да поникне навсякъде - и че, в края на краищата, няма малко и голямо зло.

Знам също така, че човек е в състояние да извърши ужасни неща, при това без да има видима причина за това. Мевлидие и Али от едно селце в Североизточна България спокойно бяха оставили новородените си близначета да измръзнат в студената зимна нощ - и още по-спокойно ги бяха погребали в двора си.

А после, също тъй спокойно, седяха срещу мен в студиото и Али чоплеше из историята им. Хубав, направо красив мъж, не излъчваше нищо лошо - но така спокойно разказваше за злото, което бяха извършили, че тръпки ме побиваха. Уж отдавна вече знаех, че човек е състояние да извърши всичко, но това ми се виждаше извън мярката.

Този прост човек ми казваше, че и това е част от предназначението му – да се отърсва от собствените си деца, понеже не е в състояние да се грижи за тях.

Али не беше по-различен от някакъв нашенски политически сопол, който, за да се хареса на временните си покровители, патетично пращаше българчета в Ирак - и още по-патетично посрещаше ковчезите им.

Той обаче беше по-страшен заради убеждението му - макар и неизразено с думи, но то се усещаше, сякаш беше нещо физическо – че да убиваш собствените си деца също е човешко.

След изповедта на Стефан във „Всяка неделя“ си казвам, че ние или поне по-голямата част от нашето общество – или по-скоро средище - сме се превърнали в едно чудовище като Али. Вече смятаме, че е напълно в реда на скотските правила, които ни налагат разни самозванци, да убиваме собствените си първенци, да се гаврим с тях, и най-вече да се гаврим с Миналото - да го унижаваме и онождаме дори, да го оглозгаме до кост.

Прехваленият ви Фейсбук никога няма да направи акция в защита на Данаилов или Парцалев, например, то е загрижено за всяко келяво борче на някой баир - но не и за живия човек, когото изтърбушват пред очите ни.

Въпросната общност се грижи за бъдещето на планините ни, и изобщо за някакво бъдеще, понеже това е най-лесната грижа.

Това беше и най-тъпият комунистически номер – трайте си сега, за да сте щастливи, когато цъфне и върже комунизма. Което, разбира се, никога нямаше да се случи. Хората разбираха тази игра – обаче и това не ги правеше по-малко трудолюбиви, съвестни и отзивчиви.

Наистина няколко хиляди души страдаха по лагерите и затворите - сега обаче всички се оказахме заедно в един общ лагер на безчувствеността и безчовечността.

Нищо, което е истински човечно, вече не може да събуди и грам внимание, но вие си го знаете това отлично. Уж варварският социализъм, освен че направи една-две истински магистрали, успя - и това беше истинско чудо! - да съхрани и магистралата на човечността.

Покойната Бинка Желязкова, която беше не само голям кинорежисьор, но още и истински дисидент в лоното на почтеността, дойде веднъж във „Всяка неделя“ и разказа историята на някакъв бездомник, който се криел в един безистен на „Граф Игнатиев“. Беше в разцвета на соца, някъде през 1988 година, и нейният разказ прозвуча оглушително - беше възприет като нещо кощунствено от властите, но на публиката подейства направо окуражаващо. Това бяха малки истории, обаче имаха смразяващ ефект. Коцето изчезна веднага след предаването, сигурно тутакси бяха уредили въпросът му, ако изобщо имаше нужда от някакво уреждане. Но това си остана един малък, но все пак позорен момент от светлата история на соца, някакъв крив, неясен детайл във всеобщата картина на преднамерена красивост.

Историята на Коцето се появи 44 години след 9 септември 1944 година – великият ден на комунистическата Промяна.

А днес - на 23-та година от великата Промяна на 10 ноември 1989 година, такива като Коцето са хиляди и хиляди, а и никой, всъщност, не знае колко са, никой не ги брои, за да не изцапа съвестта си. Никой не се интересува от коцетата - и така ще бъде, докато целият български народ не се превърне в клонинги на онова Коце.

Тогава, след разказа на Бинка Желязкова, не успях да открия горкия човечец и да разбера, кое го беше довело до неговата окаяност. Но съм сигурен в едно: той, при всяко положение, дори и да беше и невменяем, щеше да е по-човечен от днешните безсърдечни сеирджии, в каквито сме се превърнали. Е, да – ще излезе, че социалистическият луд - ако Коцето е бил луд - е най-свестният луд. Можете да се хилите, но си е така.

И сетне – какво, по дяволите, имаше в повече в този ебан социализъм, какво имаше в маята му, че беше изключено да се случи гаврата със Стефан, която с наслаждение наблюдавате днес?

Познавах чудесни актьори, някои от тях по-талантливи от Стефан, които бяха преживели немалко – Леда Тасева, например, я бяха лашкали от театър в театър, но от това тя сякаш ставаше все по-добра и още по-добра, и изглеждаше все по царствено, кралицата на Хелън Мирър щеше да се спука от яд, ако имаше честта да познава Леда. Обаче да се гаврят с теб публично, и то с наслаждение - това беше изключено, това щеше да бъде невъзможно. Тихо и безшумно, Преходът, като някакъв непобедим Злодей, ни превърна в братя на Али, източи по някакъв начин чувствителността ни и ни превърна в неандерталци. Идеолозите на това оскотяване бяха мизерни хорица с нисък произход, безкнижни хора, безкултурни - и те като Гьоринг биха повтаряли - ако ги знаеха и ако имаха достатъчно кураж, зловещите думи от пиесата на Ханс Йост: „Щом чуя думата култура, се хващам за кобура“. Чули или недочули тези думи - обаче галеха кобурите си.

Един направо беше казал, че до 1989 година в България нямало култура – и тъй наречените български интелектуалци го оставиха жив и невредим. Няма по-страхливо нещо от българския „интелектуалец“, особено от породата на политическите приспособенци: правиха палатков лагер под прозорците на президента Младенов, който си беше един тих и безпомощен пияница, нещо като Коцето на комунистическата върхушка; спяха в мръсните си палатки, пишеха възвания срещу комунизма – пак така бездарно, както го бяха правили в негова възхвала. Но когато Костов ги прати всички на майната им с въпросните думи, те не само не посмяха, те дори не се сетиха да отидат и да налягат пред Министерския съвет, а отгоре на всичко по-късно се точеха като покорна рая на рождения му ден. И тогава политическата каста окончателно разбра, с каква пасмина си има работа и никога повече не им обърна внимание. Така постепенно Прехода, изтърбушвайки всичко наред, се добра и до културата и й прегриза гърлото. И обрече на бавна агония общуването на публиката с духовните ценности.

Още тогава, в началото на 90-те години, пролича, че това, което днес се случва със Стефан, ще бъде неизбежно. Това беше ясно, но мнозина пак си завряха ушите под възглавниците – най-сигурното място за голяма част от българската интелигенция.

А Иван Кондов, още през 1996 година, вече беше казал, че ако се наложи да рови в кофите за боклук, ще накара да снимат този позор. Сещам се за него, понеже по едно време бе родственик със Стефан - беше съпруг на сестра му, и той му дължи немалко за актьорското си израстване.

Сега всички уж са възмутени от гаврата със Стефан, а преди това и с Парцалев и Калоянчев, обаче това е едно привидно възмущение, типично българското, в което тънкото ухо винаги ще долови и един стържещ звук :“Евал съм му майката, нали беше толкова време любимец на народа, време е да си плати!“

Хубаво, да ги оставим тия настрани – ами обикновеният зрител? Той пък кога стана толкова безразличен и дебелокож, защо толкова лесно го обработиха идеолозите на Прехода, защо толкова лесно се хвана на машинациите им?

Гледах учениците на Стефан от театралната академия – прелестни деца, одухотворени и достатъчно смели, поне засега. Едно момче се обърна към камерата и нарочно повтори: „Стефан е велик!“. Прозвуча като шамар по фасона на тъпанарите нещастни, дето ходят само по задника на златки, млатки и пр. Обаче, какви са шансовете на тия деца - още отсега те не само са малцинство, ами и са в безнадеждна обсада. Онази сган насреща им е неизброима, изпълнила е до краен предел чалга заведенията - това са новите хуни, те си имат и лакеи- говорители, също тъй бездарни като тях, по телевизиите, а и навсякъде. Вижте, каква енергия се надига, когато понечиха да затворят кръчмите в Студентския град - колко адвокати се извъдиха в тяхна защита и не спират да дуднат.

Ето за подобни каузи се интегрират днешните алита - и във врякането им могат да се чуят невероятни неща.

Аливрякането – макар че прототипът им беше доста по-сдържан – е всеобхватно и неудържимо. А алитата са толкова агресивни, че нищо не може да проникне до празните им глави. Няма студентски кампус в света, в който да има кръчми и който да е депо за разпределяне на наркотици – това е добре известно. Но, интересно защо, никой, дори храбрият Карбовски не иска да разчовърка в тази смрад - вместо да защитава някаква несретница, която отглеждала канабис, а сега се прави на репресирана!

Беззъби срещу истинското Зло - иначе много ящни, когато разпъват на кръст някой, само защото е имал нещастието да стане известен и бъде харесван десетилетия наред.

Изповедта на Стефан бе цитирана обширно във всички медии – но единици бяха ония, които се осмелиха директно да го защитят. Другите уж проляха по някоя сълза заедно с него, повече обаче предпочитаха да се разсейват. И няма как да е иначе, когато чалгата – жертва на която, всъщност, е Стефан – отдавна е обсебил цялото им внимание. Това е очевидно.

По-вероятно ще направят всенародно движение, за да спасят спуканата силиконова цица на някоя млатка, отколкото да спрат линча над Стефан.

От години се храним с подобни линчове. Онзи, който каза, че у нас няма култура, сякаш даде паролата народа да се храни с гавра и линчове.

Драматургията на „ВИП БРАДЪР“ едно към едно следва и копира драматургията на Прехода, който имаше за цел да подмени истинският елит с някакъв нов сбириток, в повечето случаи измислен и несъстоятелен.

Линчът беше един от основните инструменти на Прехода - и заради това е естествено да стане и атрибут в една телевизионна конструкция, и то порядъчно фалшива.

Естествено е – да, но, в същото време, е напълно безчовечно.

Големият въпрос е обаче, дали алитата осъзнават това, поне в някаква степен?

По-скоро не.

…

Нещо светло просветна от хоризонта на европейската левица: Сергей Станишев се обади в защита на Стефан.

Ура, три пъти ура, хайде към Бузлуджа и пр.

Само дето на Станишев му бяха нужни цели три седмици, за да прояви европейската си доблест – и през това се спотайваше между алитата.

Но, междувременно, намери време храбро да се репчи в защита Мишо Шамара, който препика националния трибагреник.

…

Следващият текст е пак от „Уикенд“ /25 април 2015 година/. Мери вече я няма, Бог да я прости. А Стефан все така се нуждае от покровители…
 

 

Това обаче изобщо не трогва публичните лица. Между тях има лакомници, които са готови да се появяват по три пъти на ден – и дори го правят. Не се и интересуват, че тази безсмислена въртележка смъртоносно ги банализира и изхабява, превръща ги в преоценена стока. Но това не ги занимава. Те продължават да се излюпват, където завърнат.

Вече не познавам нито една известна личност, която да отказва ненужни участия, която да се държи на дистанция и по този начин да ни предизвиква със собствената си енигма.

Навремето много пестелив беше Наум Шопов - той не се явяваше пред Сульо и Пульо и това го правеше привлекателен. Сега са готови да отидат при всяка катеричка. Интервюто се е превърнало в бърз секс със случаен пенис, или да го кажем по-възпитано – в бъбрене с непознат. Идва непознат и си отива непознат за катеричката, която обаче подскача от възторг. А, всъщност, още един известен образ е направил поредната крачка към собственото си банализиране.

Има два въпроса, които са важни в този процес на усмъртяване: какво ново искам да ми каже този човек - това трябва да се пита в началото водещият, а след цялата буфонада – какво ново ми каза. Наивникът пък срещу него трябва да си зададе същите два въпроса – особено вторият. Но почти всички не го правят – и така продължават да се изхабяват пред публиката с едни и същи истории, разказани по един и същи начин - пределно банално, без никакъв стремеж да опознаят по-добре себе си.Те в себе си не искат да надзърнат, а ние очакваме да ни представят тайните на Всемира. Така я карат – и си остават непознати със себе си.

Обаче ратаите са доволни –запълнили са времето, което са им предоставили от съответната телевизия, другото не е от значение.

Не си дават и сметка, че в доста случаи са си просто едни евтини ратаи на измислени „звезди“. Някоя фолк кикимора ги въодушевява по същия начин, както би трябвало да ги въодушеви един Ноам Чомски или един Херберт фон Караян, вземам напосоки тия имена. Ония можеха да те въздигнат до небесата – а сега псевдоводещите най-много да се приближат до силиконовите цици на някоя певица.

Интересът към телесното, към силиконовите израстъци е израз на абсолютното крушение на интервюто. Не търсиш ума на човека срещу теб или поне сърцето му, което е доста по-лесно – а се занимаваш с телесата му. Интимността минава през силикона.

Има и идиоти, на които лигите им текат, докато разговарят с някое измислено създание. Дървеният ум на тия създания изобщо не смущава въпросните идиоти, понеже и собствения им мозък е от същия материал. И обичайно следва пространен разказ, изпълнен с простотии и баналности. Тия оди на пошлостта наглед са напълно безопасни, заради което и телевизионните шефове усърдно толерират подобни празнословия. Напълно безопасни упражнения – обаче само на пръв поглед. Защото вече сме я докарали дотам, че всеки по-смислено устроен човек ни изглежда скучен и направо ненужен.

Има една Елен Колева, която от години разкрива тайните на общуването си с майонезата – как я консумира, колко често и пр., скоро сигурно ще започне да ни разказва и за консумацията на някои по-пикантни телесни течности. С това е интересна тя и такива като нея – с изневерите си или с алчността си към задния джоб на временния си покровител. Но не се намира някой главанак, който да се сети дори тази алчност да изследва – а зад нея да открие и духовната пустош, из която газят майонезките.

Занимават се, дали Калин Врачански и Духовникова са се целували – но не и с напредъка в занаята на тези прекрасни актьори. Специално за Калин мисля, че е травмиран от този идиотски интерес към повърхностното край него. Когато преди време разговарях с него, ми се стори, че вече няма доверие в публичното общуване, толкова е обезсърчен от идиотщините, с които го занимават. Деян Донков, Захари Бахаров, Камен Донев, Карамазов, Елена Петрова, Яна Маринова, Вл. Пенев и пр. непрекъснато ги въртят на шиш с тъпите си въпросчета. А е цяло чудо да измислиш истински тъп въпрос – но ратаите успяват и успяват.

Но и малцина от героите им са наясно, че трябва да си пазят лицата от прекомерна употреба - иначе отиваш в „аутлета“, без дори да имаш вина за това. Както са я подкарали Яна да се чекне на трапеца – което тя прави много сръчно – много скоро публиката ще забрави, че е актриса. Цялата банда актьори, която мина през „Стъклен дом“, изобщо не получи валидна критическа оценка. Тези хора са оставени сами на себе си – и да, разбира се, на дърводелските ласки на ратаите, които ги карат да се самооценяват, нещо, с което само едно пълно ренде би се съгласило.

В последната „Всяка неделя“ разговарях с повечето от изброените актьори – видяха ми се смислени и богати личности, но, за жалост, леко дистанцирани от самите себе си - телевизията ги е направила такива, телевизията и тамошните ратаи с идиотските си въпроси.

Преди години, още преди промените, пратих екип да снима генералната репетиция на „Котка върху горещ ламаринен покрив“. Стефан Гецов от известно време не се беше явявал пред публиката и беше интересно да видим, в каква форма е този колосален талант. Във „Всяка неделя“ пък изобщо не беше идвал - все отлагаше, бях наясно, че се страхува от собствените си думи, той не беше силен в това отношение, затова и не настоявах особено. Записът започнал - имахме уговорка за това, но по някое време Гецов си забравил репликата и ревнал: „Какво става тук?“ и се втренчил в оператора, както цар Шишман би се втренчил в някой турски везир. Хората ми бяха виждали всичко, от нищо не им дремеше, и операторът спокойно отвърнал: „Ами, това тук е камера, снимаме те“. Стефан се развикал още по-яростно и спрял репетицията. Тогава пък, понеже за разлика от днешните ратаи, имахме самочувствие, аз пък престанах да представям премиерите на Народния театър, изобщо. Шефовете от време на време ми намекваха нещо, но понеже и те се бяха подразнили от диващината на Гецов, не бяха особено настоятелни. Накрая, след три месеца директорът на театъра Дико Фучеджиев ме покани на специална вечеря, за да изясним историята и да вдигна ембаргото. Той беше почтен човек и не хукна да се оплаква в ЦК, понеже също беше наясно с особеностите на Гецов. Дико беше човек с характер, но често зад намръщеното му изражение прозираше една особена топлина; по негово време дори най-големите усойници в Народния театър престанаха да съскат, понеже разбраха, че няма смисъл. И така, накрая Стефан Гецов го отнесе: писаха доста за ролята му, обаче той пропусна да се възползва от „ефекта „Всяка неделя“, който беше несравним с нищо друго. Не забравих историята, и от време на време я напомнях на моите хора, за да са наясно, как да укротяват нахалниците.

И изведнъж, беше вече през 1989-а година, малко преди да спрат окончателно програмата, се обади Стефан. Искал да се видим и ме канеше да му отида на гости. Съгласих се, понеже живееше на стотина метра от телевизията, в сградата на едно бивше посолство, което той известно време преди това, след някакъв скандал, беше направил опит да запали.

Стефан беше много любезен, пак се извини за онази история, камерата вдигала шум и му пречела да се съсредоточи - това си беше абсолютна глупост, разбира се – и стигнахме до повода за срещата ни: да направим интервюто, дето от толкова време го отлагаме. Сепнах се, но понеже беше ерата на половинчатата българска гласност, реших, че и Стефан иска да си наметне от ямурлуците на перестройката. „Ами, давай – рекох – щом си вече наясно, че видеокамерите не вдигат шум“. И тогава Стефан рече, че иска интервюто да бъде отпечатано във вестник „Работническо дело“. Втренчих се в него - да не би, докато беше в кухнята да прави кафе, да е пил и нещо друго. Интервю на Кеворкян в партийния официоз, където никак не ме обичаха по обясними причини, току-що беше отминал и скандалът след интервюто ми с Амосов?! Дори и Стефан бързо разбра, каква глупост е пльоснал. И тогава, вече сред приказките за ланшния сняг, каза нещо, което даде смисъл на посещението ми.

Историята е следната. Стефан бил част от ловната дружинка на Живков. Една събота, както много пъти преди това, пристигнал на паркинга пред резиденцията на Живков, откъдето тръгвали на път. Запътил се към една от колите, но някакъв от УБО го спрял: „Вие вече няма да идвате с нас, другарю Гецов!“ Така внезапно започнал ледниковия период в отношенията между актьора и Живков. Интересното идва сетне. След време Първият човек го опростил, пак започнал да го вика и тогава Гецов му казал: „Най-лошото, другарю Живков, е, че когато вие ме погледнете лошо, всички започват да ме гледат лошо!“

Както и да е. Да се върнем към психологията на ратайството и неговите последици.

Не знам дали Стоянка Мутафова ще влезе в книгата „Рекордите на Гинес“ заради сценичното си дълголетие – но заради нещо друго със сигурност го заслужава. А то е огромният брой интервюта, които неуморно дава, отговаряйки все на едни и същи въпроси. Всеки пореден ратай си въобразява, че публиката вижда Стоянка за първи път и най-безцеремонно започва да се запознава с нея, само дето не я пита, как се казва. Говорихме веднъж с Мутафова за това и усетих, че се натъжи. После махна великодушно с ръка – това при нея може да мине и за ругатня – и рече: „Карай да върви!“ Карай да върви, обаче ратаите амортизират познанието за една велика актриса.

Тия типове изобщо не искат да проумеят, че нищо не започва с тях: играта е започнала далеч преди те да се вяснат, неизвестно защо, на телевизионната сцена, и ще продължи, след като те отдавна бъдат забравени. Много пъти съм повтарял, че всички пишем едно и също дълго изречение – и всеки, дори и най-примитивният ратай, трябва да има амбицията да го продължи по някакъв смислен начин. Но това не се случва – как да го продължиш, когато изобщо не си прочел изречението. Тогава ти остава да се запознаваш: „Добър ден, госпожо Мутафова, радвам се, че сте тук за поредната порция глупави въпроси…“ Отговорите на които Стоянка е дала още преди 40 години. Тъжна работа.

Ратаите се навират под купола на някоя забележителна личност – и за тях това е напълно достатъчно, могат и само да мучат там, дори могат и да мълчат, което би било за предпочитане. Като стана дума за „купол“, се сетих за Кенет Кларк и казаното от него за катедралата в Шартр: „Но аз се съмнявам, че сред цялото това великолепие се е родила дори една-едничка проста човешка мисъл!“…

Особен случай на обгрижване от ратаите е Стефан Данаилов – симпатичният Бате Серго с двете леви сърца, дето взе се старае да спре червеният трамвай, дето се е засилил надолу и който не каза и една дума на кръст срещу другият Серж. И, междувременно, не спира да играе – доста често, каквото му падне. И дава ли, дава интервюта – но гледа да са безопасни. Разговарял съм с него още през далечната 1979 година – симпатично интервю, но нищо особено, после още десетина пъти – пак нищо особено. Преди три години му помогнах да се измъкне от капана, който му бяха спретнали във „ВИП Брадър“, и едва тогава успях да направя едно истински смислено интервю, понеже – в страха си – Стефан най-после се осмели да се запита „Кой съм аз?“ Дялках едно дълго интервю цели 35 години и накрая се случи. Обаче на Стефан такива интервюта не са му нужни. Той няма особена нужда и да разбере, какво прави на сцената – какво и колко добре. Всички го обичат – заради болестите му, заради покойната Мария, дори заради несретния му син; и така го превръщат в нещо, от което той има най-малко нужда – в симпатичния Страдалец, и в туптящото сърце на Голямата Мъглявина/ БСП. А той просто трябва да знае, колко е струвал през годините като актьор и колко струва днес.

Отговорът няма да дойде от ратаите.